Жозе Душ Сантуш - Ключът на Соломон

— Виждате ли това? Иврит. Означава Mafteah Shelomoh . Предполагам, че познанията ви по иврит не са подобри от латинския ви…

Секретарката се засмя.

— Правилно предположение.

— Ами Mafteah Shelomoh е названието на иврит на Clavis Salomonis — ръководство по магия, най-често приписвано на цар Соломон. — Заговори тихо, сякаш споделяше някаква тайна. — Разбира се, това е само легенда. Всъщност Clavis Salomonis е по-скоро продукт на Италианския ренесанс от XIV и XV век. Някои дори вярват, че е вдъхновила и други популярни ръководства по магия като Lemegeton , или Clavicula Salomonis Regis .

Албертина изглеждаше объркана.

— О, много добре — каза тя, като очевидно не разбираше нищо. — И защо ви изпращат такова нещо?

Томаш разгледа разтворения пакет в търсене на препратка към подателя — писмо или картичка, или някаква бележка, която да му даде, макар и бегла представа за произхода и причината за тази пратка. Не откри нищо.

— Не знам — предаде се той. Отново се взря в марките и печата от Женева и се опита да се сети кой в този град би могъл да му изпрати пентаграм. Щом се замисли за това, му хрумна нещо. — Или пък… може би знам. Може да е бил само мосю Перен! Кой друг би ми изпратил подобно нещо?

— Приятел ли ви е?

Мосю Перен е търговецът на антики, от когото купих Смарагдовата таблица на Хермес Трисмегист.

— И защо би ви изпратил този… този амулет?

Историкът взе пентаграма в ръка, сякаш премерваше теглото му.

Нямам представа — отвърна той, докато го прехвърляше в ръцете си. — Може би се опитва да ме убеди да го купя. В тези среди често прибягват до подобен маркетингов подход, знаете ли?

— Ах, значи, това е копие, така ли?

Добър въпрос, помисли си Томаш. Престана да прехвърля пентаграма от едната си ръка в другата и го огледа. Почувства текстурата, помириса го, прокара пръст по медната повърхност и кожената обшивка. По всичко изглеждаше, че е автентичен. Окото му на специалист, свикнал да дава експертна оценка на старинни артефакти, заключи, че ако това е копие, то наистина бе добро. Даже прекалено добро.

— Може би, не съм сигурен. — Замълча за миг, размишлявайки, и си каза, че търговецът не би му изпратил подобен автентичен предмет просто така, без да го уведоми и без гаранции, че Томаш ще го купи. Това можеше да е само копие, трябваше да е копие. Внезапно вдигна ръка и решително пъхна предмета в джоба на панталона си. — По-късно ще се погрижа за това. Ще го занеса в лабораторията, за да го покажа на момчетата там. Искам да чуя какво ще кажат. Може би ще направят тест с въглерод 14 [17] Метод за датиране, използван от археолозите. C14 е радиоактивен изотоп на въглерода. По неразпадналите се ядра на C14 в изследвания предмет може приблизително да се определи възрастта му. — Б. пр. , кой знае.

— Но след като едва вчера бяхте в Женева при този човек, защо не ви е показал амулета още тогава? Защо ще го праща по пощата, без да казва нищо?

— Не знам, не знам… Както ви казах, може да е част от търговските му подходи, знам ли.

Твърде много въпроси нямаха отговори и затова Томаш реши да заключи темата дълбоко в ума си. Ако търговецът на антики му бе изпратил пентаграма без обяснение, то значи, имаше своите причини. Щеше да се погрижи за това, когато му дойде времето, но не и в момента. Имаше много работа и не виждаше смисъл да се занимава с нещо, което му се струваше маловажно. Взря се в монитора и се съсредоточи върху електронната си поща. Прочете писмата, които бе получил, и отговори на всички. След това твори своята вътрешна страница на фондация "Гулбенкян", потърси секция Доклади от покупки и влезе. Сайтът се отвори и в полето Относно написа " Закупуване на Tabula Smaragdina" . Започна да попълва данните, изисквани от формуляра.

— Професор Нороня?

Хвърли поглед на записките си, като разчиташе и на паметта си, за да предаде подробностите около сделката, сключена в магазина на мосю Перен до Женевското езеро. Спомни си за първоначалната оферта, за контраофертата на търговеца, за театъра, който бе разиграл, протестирайки, че другият "иска невъзможното", за…

— Професор Нороня?

Картината на преговорите в главата на Томаш изчезна и с отнесен поглед се обърна към Албертина.

— Какво?

Секретарката седеше на мястото си и държеше слушалката на стационарния телефон в кабинета.

— Търсят ви — съобщи тя. — Госпожа Мария Флор от Коимбра.

Като видя телефона, няколко мисли минаха почти едновременно през ума на Томаш. Първата бе споменът за звънящ телефон — сякаш го беше чул, но не му беше обърнал внимание и едва сега осъзнаваше какво означава; подобно на психологическо ехо — сякаш този звън бе чакал реда си някъде в главата му. Втората мисъл бе, че снощи, веднага след като бе кацнал в Лисабон, бе говорил с Мария Флор по телефона. Чувстваше се уморен от живота, в който постоянно "прескачаше" от една жена на друга. Имаше нужда да улегне, но не искаше да бърза с нея. Не търсеше такъв тип връзка. И третото, което му хрумна — несъмнено идиотско, но пък може би практично — бе, че мобилният му с изключен заради изтощената батерия и трябваше да го зареди при първа възможност, тъй като се боеше, че тя може да се свърже с него само по стационарния телефон. Тази поредица от мисли го осени за част от секундата, преди да се събуди от унеса си и да направи знак на секретарката.