Жозе Душ Сантуш - Ключът на Соломон

А дали беше автентичен? Изглеждаше такъв, разсъди историкът, но в това нямаше никаква логика. Поради каква причина антикварят ще му изпраща подобна находка без нито една дума? Със сигурност беше копие. Лабораторията на фондация "Гулбенкян" щеше да го потвърди, когато занесеше предмета за анализ, което, разбира се, щеше да се случи чак след като се върне от Коимбра, където майка му… майка му…

В кома е и не й остава много.

Последните думи на Мария Флор по телефона отекваха в съзнанието му. Майка му е в кома. По-точно беше, когато получи обаждането. Кой знае какво й се е случило междувременно? Нали Мария Флор каза, че й остава малко време. Какво значи "малко"? Минути, часове, дни? Дали на тази възраст и след сърдечен удар майка му все още бе в кома? Ами ако през това време състоянието й се бе влошило? И ако след обаждането, докато той пътуваше натам, майка му бе… ако тя бе…

— Ах, ето пак! — изрева Томаш в колата, изнервен и безсилен, като отново заудря с ръце по волана. — Не ми излиза от главата…

Колкото и да се стараеше да мисли за друго, отново се връщаше на основния проблем, сякаш в ума му се въртеше надраскан диск. Майка му бе получила сърдечен удар, лежеше в кома и не й оставаше много време. Очевидно смъртта беше неизбежен изход. Каквото и да направи, каквото и да мисли, нищо не можеше да промени тази тежка и неумолима истина. Майка му се намираше на прага на смъртта и той скоро щеше да остане сирак. Знаеше, че животът е такъв, какъвто е — лек полъх във вечността, кратък миг на размаха на крилете на пеперуда, искра от светлина, която пламва и угасва в дълбокия мрак, една победа, която накрая се превръща в загуба, път, който, макар и с безброй завои, винаги свършва в бездната, усмивка, която изчезва в сълзи.

И все пак се надяваше. Господи, колко силно се надяваше тя да остане с него още известно време, само още малко, само още…

Камбанарията.

Очертанията на града, над който се извисяваше камбанарията на стария университет, прекъсна мислите му и погледът му бе изпълнен от магията на мястото.

Бе пристигнал в Коимбра.

Изкачи стъпалата с бърза стъпка и продължи по коридора на болницата, като заобикаляше носилките, задъхваше се и вдишваше острата миризма на мербромин и етилов алкохол, която се носеше във въздуха, твърдо решен да стигне възможно най-бързо до стаята на майка си и да разбере как е. По номерацията на стаите, отбелязана на вратите, той разбра, че наближава.

— Четиринадесет, петнадесет, шестнадесет броеше тихо, останал без дъх, докато стигна до стаята на майка си. — Тук е.

Нахлу в малката стаичка и първият човек, когото видя, бе Мария Флор. Беше седнала до леглото, изглеждаше красива и спокойна с големите си очи с цвят на шоколад, светлината придаваше на кестенявата й коса рус оттенък в краищата. Приличаше на ангел с ореол — ефект, постигнат от ярките слънчеви лъчи, които се вмъкваха през прозореца.

— Томаш! — възкликна тя, а лицето й разцъфна в усмивка на облекчение. — Най-после!

Новодошлият се приближи до леглото, нетърпелив да види жената в болничната постеля. Погледна лицето на майка си и състоянието й го изненада.

Тя се усмихваше.

— Здравей, сине. Радвам се да те видя.

Томаш се взираше смаяно в нея, отваряше и затваряше уста, за да каже нещо, но не успяваше да издаде и звук. Приличаше на риба в аквариум. Искаше да говори, но не знаеше как; всъщност не можеше дори да разсъждава. Очакваше да намери майка си в критично състояние, вероятно в безсъзнание или дори мъртва.

А тя му се усмихваше.

— Майко! — накрая каза той. — Добре ли си?

— Разбира се! — отвърна тя весело. — Я се виж! Какво е това изражение?

Изумен, Томаш погледна Мария Флор и после отново майка си, опитвайки се да осмисли ситуацията, но всъщност не разбираше нищо. Беше се подготвил за всичко, но не и затова.

— Майко, ти не беше ли… не беше ли… ами… — Томаш се поколеба, избягвайки да произнесе точните думи, сякаш споменаването на сърдечен удар бе забранено. — … болна?

Дона Граса се намръщи и неопределено махна с ръка.

— О, нищо сериозно — отвърна тя. — Госпожица Мария Флор се разтревожи, но честно казано, това бе само излишен драматизъм. Много шум за нищо. И при най-малкия проблем или леко неразположение сякаш е дошъл краят на света и в болницата настъпва хаос! — Тя въздъхна. — Ах, Бог да ми е на помощ! Просто прекаляват! — Дона Граса вдигна пръст, за да предаде тежест на думите си. — Прекаляват, казвам ти.

"Прекалено" бе може би точната дума. Как иначе можеше да се обясни, че в един момент съобщават на Томаш, че майка му е на прага на смъртта, а когато два часа по-късно я вижда, тя изглежда енергична и напълно здрава? Погледна укорително Мария Флор, сякаш я обвиняваше, че го бе изплашила напразно. Директорката на дома обаче не се притесни. Стана от стола и направи знак на Томаш.