Жозе Душ Сантуш - Ключът на Соломон

— Прехвърлете ми обаждането.

— Заповядайте.

Албертина натисна един бутон на телефона си и прехвърли обаждането на Томаш. Преди да отговори, той стана и затвори вратата на кабинета си. Разговорите му с Мария Флор бяха лични и не искаше секретарката да слуша. Върна се на мястото си пред компютъра и най-после вдигна слушалката.

— Здравей, Флор — поздрави я нежно той. — Не ми казвай, че си нетърпелива да видиш подаръка, който ти донесох от…

— Томаш — прекъсна го тя с напрегнат и разтревожен глас. — Седни и ме изслушай. Имам лоши новини.

Като чу тези думи, дъхът на Томаш секна. Знаеше, че те са предупреждение за нещо лошо. В тази ситуация, досети се той, можеше да става дума само за майка му. От няколко години тя живееше в старческия дом в Коимбра, на който Мария Флор бе директор, а тонът на гласа й не предвещаваше нищо добро.

— Майка ми ли? — попита Томаш след дълга пауза, останал без дъх. — Случило ли се е нещо?

— Страхувам се, че да.

Дълбоко в себе си се надяваше тя да го успокои, да му каже, че обаждането няма нищо общо с майка му. Отговорът й му дойде като плесница.

— Какво? Какво? — поиска да узнае той. Стомахът го сви от напрежение. — Какво става?

От другата страна на линията настъпи кратка пауза, сякаш Мария Флор търсеше подходящите думи, с които да му съобщи новината.

— Майка ти получи инфаркт — каза тя с най-нежния глас, на който бе способна. — Ела бързо. Бързо, разбра ли?

Новината остави Томаш втрещен, без думи, с празен поглед и отворена уста. Вече бе изгубил баща си и знаеше, че един ден ще изгуби и майка си, но се надяваше, че това ще е след време, нещата ще се случват бавно, дните няма да минават така бързо, неизбежното ще се отлага безкрайно и няма да изгуби и двамата си родители толкова скоро.

— Тя… — заекна Томаш, опитвайки се да зададе ужасяващия въпрос, който умът му отказваше да произнесе. Самата мисъл за смъртта сякаш стискаше сърцето му в юмрук. — Тя…

Тиха въздишка се изтръгна от другата страна на линията.

— Майка ти е в кома и не й остава много.

Ъгловото огледало му подсказваше, че нещо не е наред с възела на вратовръзката. Развали го и го върза отново, като този път го заглади, за да захване по-добре дебелата част от копринения плат. Огледалото потвърди, че сега възелът бе съвършен — голям и вдлъбнат по средата. Погледна часовника си и установи, че вече е седем сутринта.

Часът бе настъпил.

Извади мобилния си телефон и потърси номера на директора на Националната служба за тайни операции към ЦРУ. Откри в контактите си Хари Фъч, натисна бутона и чу сигнала за звънене.

— Халдерман, копеле такова! — отговори гласът от другата страна на линията. — Какво искаш?

— Белами е мъртъв.

— Научих. Добра новина, а? Агенцията няма нужда от реликви като него.

— Швейцарците разследват случая като убийство, а това може да усложни нещата. Смяташ ли, че има повод за тревога?

Отговорът се забави, сякаш събеседникът от другата страна на линията внимателно подбираше думите си. Когато най-сетне проговори, гласът на Фъч звучеше много предпазливо.

— Нима намекваш, че моята служба е очистила стареца? — попита той с писклив тембър. — Самият аз се чудех кой би спечелил най-много от разкарването на дядката. И познай кой е първият, за когото се сетих? — Тонът на Фъч стана твърд. — За тебе, кучи сине!

— Не ми приписвай тази гадост! — изръмжа Халдерман. — Как смееш!

— Все някой ще поеме вината за това, драги — предупреди директорът на службата за тайни операции. — Защото някой го е убил, а аз вече се погрижих да не заподозрат мен.

— Аз също имам готово алиби, затова много внимавай какво ще направиш, ясно?

Разговорът замря за кратко, докато всеки обмисляше позицията на другия.

— Слушай, бележката, оставена от стария, може да реши проблема — предложи Фъч помирително. — Видя ли я?

— Чака ме в кабинета ми — комплимент от посолството ни в Берн. Защо, каква е идеята ти?

— Там е написано някакво име, нали така? Това си е чист късмет! Трябва да погнем този тип с всички сили. Случайно да знаеш кой с?

— Един португалец — историк и криптоаналитик, който, макар и досаден, вече два пъти ни е сътрудничил. Веднъж по повод на Иран и втори път заради Ал Кайда. Отракан пич, трябва да внимаваме с него.

— Да внимаваме ли? Шегуваш ли се, или какво? Откога шефът на Националната служба за тайни операции към ЦРУ се страхува от някакво копеле? Не… Този пич е прецакан.

— Добре, но той бе доста смел онзи път, когато се справихме с Ал Кайда, помниш ли?