Жозе Душ Сантуш - Ключът на Соломон

— Ал Кайда ли? Чакай, не ми казвай, че това е португалецът, който… който…

— Точно той. Тогава случаят бе засекретен в името на националната сигурност и не стигна до вестниците, но аз го видях в действие и повярвай ми, драги, умът на този тип наистина щрака. Не трябва да го подценяваме.

— Хм, чудя се как името му е попаднало в бележката от стареца.

— Аз също. Блъскам си главата, но не намирам отговор. Вярно е, че Франк се държеше зле с него, но знам, че го ценеше. Какво го е накарало да напише името му, преди да умре, е загадка.

Фъч замълча, докато размишляваше. Когато заговори отново, тонът на гласа му не търпеше възражения.

— Слушай, изпрати ми тази бележка веднага след като я получиш от Берн — поиска той. — Започвам тайна операция и имам нужда от нея като основание.

— Добре.

— И не се тревожи повече за случая, ясно? Загадка или не, ще подредя нещата по такъв начин, че да излезем чисти, бъди спокоен.

Затвориха, без да се сбогуват. Халдерман вдигна поглед към прозореца и гледката към Бетезда, където слънцето изгряваше, и се възхити как само за няколко минути блестящата светлина на утрото бе заменила нощта. След това облече тъмносиньото си палто, взе куфарчето и се спря пред огледалото в коридора. Беше прекарал живота си в подлизурство и унижение, за да се хареса на началниците, с убеждението, че в организация, особено държавна, не се издигат честните и можещи хора, а онези, които знаят на кого да се подмажат и как да заговорничат, за да премахнат всеки, който се изпречи на пътя им. След като Белами бе извън играта, му оставаше само една последна стъпка до шефското място на дирекция "Наука и технологии". Ако правилно си изиграеше картите и Фъч свършеше своята част, последните препятствия щяха да са преодолени и мястото на покойния директор щеше да е негово. Негово и само негово. Приглади един непокорен кичур на главата си и се отправи към входната врата. Усмивката се бе завърнала на лицето му.

Всичко щеше да мине добре. Португалецът щеше да поеме вината.

Томаш завъртя ключа на стартера и моторът на фолксвагена заръмжа. Натисна съединителя, включи на първа, даде газ и колата излезе от паркинга на фондация "Гулбенкян", за да се влее в трафика по улиците на Лисабон, докато стигне северната магистрала. Тръгването бе единственото, което Томаш си спомняше през двата часа шофиране до Коимбра. Прехвърляше отново и отново разговора с Мария Флор, опитвайки се преди всичко да разгадае тона на гласа й, с който произнасяше думите, и какво се криеше в него, за да разбере дали има надежда, после се съсредоточи върху тревожните думи, с които му бе съобщила, че майка му е получила сърдечен удар, че е в кома и че времето й изтича. В кома? На нейната възраст това определено означаваше, че тя се намира на прага на смъртта. Може би вече е починала, а той пътува в автомобила си, без да знае нищо. Не знаеше и не можеше да предположи защо миналата вечер, прекалено изморен от пътуването до Женева, бе забравил да включи мобилния си телефон!

— Глупак! Глупак! Глупак! — упрекваше се той шепнешком, ругаейки се хиляди пъти за непростимото нехайство, докато блъскаше по волана на всяка дума. — Как така забравих да заредя телефона си? И защо това ми се случва точно в деня, в който най-много се нуждая от него?

Такава бе реалността. Трябваше да говори с Мария Флор, да разбере какво е състоянието на майка му, да узнае при какви обстоятелства се е случило всичко, да чуе какво ще кажат лекарите и какви са прогнозите, да прошепне няколко думи на умиращата си майка в слушалката, макар и тя да не може да го чуе. Вчерашната му небрежност обаче правеше всичко това невъзможно. Сега трябваше да понесе самотата, тишината, неизвестността и мъката — онази ужасяваща тревога, която го разкъсваше отвътре по пътя към Коимбра. Знаеше, че се нуждае от информация, но усещаше и нужда от утеха и съзнаваше, че окуражаващият глас на Мария Флор по телефона би повдигнал духа му. Съжаляваше за краткия разговор по телефона с приятелката си; все пак можеше да научи повече и да получи подкрепа в този труден момент, но необходимостта веднага да тръгне за Коимбра, надделя.

Разтърси глава, сякаш искаше да прогони мислите, които го измъчваха.

— Трябва да се разсея с нещо друго — каза си тихо Томаш. — Това започва да ме обсебва!

Опита да се съсредоточи върху друга неща. Но какви? Пентаграмът, сети се той. Насили се да мисли за пратката от Женева, която бе получил същата сутрин, и се опита да си представи какво е имал предвид търговецът на антики. Човекът бе поел риск, в крайна сметка нищо не му гарантираше, че фондацията ще пожелае такъв артефакт. Освен това, ако Томаш бе непочтен, можеше да задържи големия пентаграм. Пратката не бе с обратна разписка, така че нямаше документ, който да доказва, че наистина я бе получил.