Дэвид Балдаччи - Ничия земя

Роджърс завъртя кранчето на топлата вода на душа, докато стана почти вряла. Търкаше се със сапуна толкова здраво, че усещаше как кожата му се ожулва и започва да кърви. Опитваше се да заличи всички белези.

Накрая осъзна, че това е невъзможно, пусна сапуна и опря чело на панела на душкабината. След малко се пресегна, спря водата и остана облегнат на стената от плексиглас. Очите му бяха затворени, клепачите — здраво стиснати, дробовете му пареха, мускулите му потрепваха в конвулсии.

Пет вдишвания, шест вдишвания, седем вдишвания, осем вдишвания.

Това бе ритуал, който му бяха втълпили да следва по времето, когато го създаваха такъв, какъвто бе в момента. Беше мъчително. Всичко беше мъчително. А когато го подлагаха на безбройните хирургически операции, изпитваше невъобразима болка, щом излезете от упойката.

Дишай! Така го бяха посъветвали. И брой вдишванията! Фокусирай се върху числата, не върху болката. Бяха му казали, че болкоуспокоителните не са добър вариант, защото трябвало да измерят съвсем точно какво чувства. А единственият начин да го направят бил, като го оставят да изпита страданието в пълна мяра.

А когато той задаваше въпроси, му отговаряха, че става въпрос за възпроизвеждане и мащаб, два термина, чието значение не разбираше.

Роджърс се върна трийсет години назад и си припомни как Клеър Джерико се надвесваше над него, докато той лежеше на болничното легло и така се гърчеше от болка, че го бяха оковали като затворник. Не след дълго бе открил, че наистина е затворник. Тогава Джерико бе свалила очилата си, бе избърсала стъклата и ги бе поставила обратно, след което бе сложила малката си длан върху пламналото му рамо и бе заявила с възможно най-спокойния тон, че това, което той прави, служи на много по-висша цел. Всеобщото благо. Тази философия се бе превърнала в нейна втора природа и Джерико я намираше за нещо толкова естествено, колкото сърдечния ритъм или дишането.

Когато Роджърс най-после бе станал от болничното легло и се бе върнал в стаята си, бе открил там малка кутия. В нея имаше пръстен. Той отвори очи и вдигна дясната си ръка. Хвана пръстена с лявата, завъртя го около възлестия си пръст и го издърпа, при което остави следа от разкъсана кожа и кръв.

Погледна надписа, гравиран от вътрешната страна на пръстена.

За всеобщото благо. К. Д.

К. Д. Клеър Джерико.

Беше му подарила пръстена, когато се бе възстановил от операциите. Като символ на тяхната връзка. Така се бе изразила. Тя била неговият наставник, а той — любимият й ученик. Заедно можели да извършат велики дела. За тях щели да напишат книга. Те двамата били основоположниците на един прекрасен нов свят.

А аз се вързах на всяка една от лъжите, които отровният й мозък съчини.

Роджърс бе направил всичко по силите си, за да се измъкне от блатото, да постигне нещо в живота. Бе прекосил цял океан, сврян в трюма на товарен кораб, само и само да пристигне тук. Без приятели, без контакти, без перспективи. Без никаква подкрепа. Беше си въобразил, че птичето е кацнало на рамото му, когато бе отговорил на една обява за работа и бе попаднал на Джерико. Не бе имал представа, че се канят да го използват като опитна мишка, за да може Джерико да реализира собствената си визия за света на бъдещето.

Върна пръстена на мястото му, облече единствените си чисти дрехи, седна на леглото и впери поглед в спящата Сюзан.

В центъра на всичко това бе Блок Кю. Джерико беше там. Трябваше да е там. Той беше проникнал в имението в Северна Каролина. И беше убил Крис Балард — или така поне смяташе.

Роджърс разполагаше с две потенциални следи, които водеха към Джерико. Едната бе Джош Куентин. Другата лежеше пред погледа му. Куентин работеше за „Аталанта“, което означаваше, че работи за Джерико.

Какво всъщност ставаше в онази стая на втория етаж? Със сигурност не всичко там се въртеше около секса, наркотиците и алкохола. Но как да разбере? Ако ставаше въпрос за нещо незаконно или просто за нещо, което Куентин не искаше да се разчуе, Роджърс можеше да го използва, за да се добере до Джерико. Беше наясно, че вероятността е малка, но нямаше голям избор.

Сюзан бе осиновена или поне така му бе казала. Дали Балард бе нейният осиновител? В такъв случай можеше ли да я използва, за да стигне до него, а оттам и до Джерико?

Роджърс потри онова място на главата си.

Но нали убих Балард? Или не?

— Имам чувството, че главата ти ще експлодира всеки миг.