Дэвид Балдаччи - Ничия земя

Тя седеше в едно сепаре в задната част на салона с чаша кафе пред себе си. Беше с джинси, черен блейзър и боти на висок ток, а погледът й можеше да разтопи стомана.

Пулър се настани срещу нея, поръча си кафе и прелисти ламинираното меню, което тя плъзна към него.

— Добре изглеждаш — отбеляза той.

Нокс отпи от кафето си, изгледа го равнодушно и отвърна:

— Не ми прави комплименти. И бездруго ми опъваш нервите.

— Не знаех.

— Направо ги късаш.

Пулър се приведе напред и попита:

— Няма ли да си поръчаш нещо?

— Едва се сдържам да не извадя пистолета и да те застрелям.

Той погледна менюто.

— Изчакай да си поръчам нещо. Предпочитам да умра с пълен стомах. Ще си взема американска закуска. Пълна с протеини и въглехидрати. Ако се съди по изражението ти, ще имам нужда от тях.

Нокс го изчака да поръча, а когато сервитьорката се обърна към нея, поклати глава. Жената си тръгна и Нокс се приведе напред.

— Е? Ти предложи да се срещнем.

В следващите десет минути Пулър не спря да говори. Съобщи на Нокс почти всичко, което бе научил от последната им среща, включително проследяването на Хелън Майърс до Блок Кю, където тя се бе срещнала с Джош Куентин. Не пропусна и френскоговорещия мъж, който се бе качил на влака за Вашингтон. Нито пък охранителя и изумителните му бойни умения. Накрая извади фотоапарата и й показа снимките, които бе направил. Когато стигна до чертежите и формулите, Нокс впери заинтригуван поглед в тях.

— Пулър, това е свързано с клетъчните мутации, а това… — каза тя, като мина на следващия кадър — илюстрира някаква теория за регенерация на органи.

— Е, радвам се, че разбра за какво става въпрос.

— Тези неща едва ли са част от някакви военни разработки.

В следващия момент закуската на Пулър пристигна. Той погледна Нокс, която го наблюдаваше.

— Струва ми се, че и ти огладня изведнъж — каза той.

— Ще ми донесете ли палачинки? — обърна се Нокс към сервитьорката.

Жената се отдалечи, а Пулър започна да се храни. Тъкмо поднесе вилицата към устата си, когато Нокс се протегна и сграбчи ръката му.

— Добре, Куентин предава тези неща на Майърс, а Майърс на французина. Информацията може да не е военна тайна, но определено е ценна.

— Точно така. Съжалявам, че нямах право да го арестувам.

— Но имаш негова снимка и знаеш, че говори френски. Това е нещо. Мога да го въведа в базата данни на програмата за лицево разпознаване. В нея има не само престъпници, но и хора, които представляват интерес за правителството. Ако този човек е в списъка, бързо ще разберем кой е.

— Звучи добре. Освен това можем да окажем натиск върху Майърс и да я принудим да ни сътрудничи, ако търсенето в базата данни не даде резултат.

— А онзи охранител? Той къде е?

— Нямам представа. Казва се Пол. Запомних как изглежда. Можем да го потърсим сред лицата, обявени за издирване. Не искаше да се засича с полицаите.

— Наистина ли смяташ, че той е убил онези жени? Искам да кажа… какви са шансовете?

— Нищожни, но това не означава, че не е възможно. Някои хора печелят от лотарията. Може сега да е дошъл моят ред.

— Казваш, че е убил онези хора с голи ръце?

— Да. Всъщност смазал е трахеите или черепите им.

— Като при убитите жени?

— Да.

— Разпита ли служителите в бара за него?

— Мислех да го направя, но нещата снощи се объркаха.

— Да, разбира се. Но ако открием този мъж…

— Може това да е само върхът на айсберга. И да не сме единствените, които го търсят.

— Какво имаш предвид?

— Нападението срещу бара. Сигурен съм, че мишената е бил Пол.

— Защо ще го преследва банда наемни убийци?

— Може някой да им е платил — отвърна Пулър и се приведе напред. — А сега ще ми кажеш ли защо се обади така изненадващо?

Очакваше рязък, гневен отговор. Такъв обаче не последва.

— Пулър, имаме проблем.

Той остави вилицата си и каза:

— Знам, че имаме проблем. Сама ми го съобщи при последната ни среща.

— Да — въздъхна Нокс и замълча.

Пулър отпи от кафето си и я подкани:

— Е?

— Не тук.

— Можем да отидем в мотела, в който съм отседнал.

Пристигнаха там след трийсет минути. Нокс се облегна на стената, а Пулър седна на стола и впери поглед в нея. Когато видя, че тя няма да каже нищо, той заговори:

— Първо, появяваш се изневиделица. После изчезваш. Пак се появяваш с някаква история за твой приятел, уплашен до смърт, и ми обясняваш, че случаят е потулен…

— Дойдох да ти помогна, а ти ми обърна гръб — отвърна горчиво тя.