Дэвид Балдаччи: Ничия земя

Пол Роджърс чакаше да дойдат и да го убият.

Чакаше от десет години.

Оставаха още двайсет и четири часа. Те го деляха от смъртта.

Или от живота.

Роджърс бе висок метър и осемдесет и шест и заковаваше стрелката на кантара на осемдесет и два килограма. Повечето хора, обърнали внимание само на мускулестото му тяло, биха се изненадали от факта, че е над петдесет години. От врата надолу приличаше на рисунка от атлас по анатомия, с ясно оформени мускули, които плавно преливаха един в друг.

От врата нагоре обаче годините бяха оставили своя отпечатък и да кажеш, че е на петдесет, би било голям комплимент. Косата му беше гъста, но силно прошарена, а лицето му — макар и прекарало цяло десетилетие зад решетките, далече от слънчева светлина — изглеждаше обветрено и набраздено от дълбоки бръчки около очите и устата; широкото му чело също бе прорязано от неравни линии.

Разрошената му брада беше с цвета на косата му. Надзирателите не позволяваха на затворниците да си пускат бради и мустаци, но Роджърс знаеше, че никой не би събрал достатъчно смелост да му нареди да се обръсне.

Приличаше на дървесна гърмяща змия с тази разлика, че не издаваше предупредителен звук, а просто хапеше в мига, в който някой се приближи до него.

Очите, дебнещи изпод гъстите вежди, като че ли бяха най-отличителната му черта: светлосини и воднисти, те бяха едновременно бездънни и безжизнени.

Роджърс изправи гръб, когато дочу стъпки. Оставаха двайсет и четири часа. Това не бе добър знак.

Два чифта обувки, които отекваха в унисон. Вратата се отвори и на прага се появиха двама надзиратели.

— Хайде, Роджърс — подкани го по-възрастният. — Да вървим.

Роджърс стана, огледа и двамата и забеляза объркването, изписано на лицата им.

— Знам, че трябваше да стане утре, но по всичко изглежда, че някой съдебен чиновник е объркал датата върху заповедта и никой не иска да си направи труда да я променя. Затова, voilà, днес е големият ти ден.

Роджърс пристъпи напред и протегна ръце, за да могат да му сложат белезници.

По-възрастният надзирател поклати глава.

— Одобрили са молбата ти за условно предсрочно освобождаване, Роджърс. Ще излезеш от тук като свободен човек. Край на веригите и белезниците.

Докато казваше това обаче, той стисна палката си малко по-здраво, а вената на слепоочието му запулсира малко по-силно.

Двамата надзиратели поведоха Роджърс по дългия коридор. От двете му страни се редяха врати на килии. Мъжете зад тях разговаряха, но зърнеха ли Роджърс, млъкваха. Затворниците го проследяваха с поглед, докато отминеше, след което започваха да шепнат оживено.

Надзирателите въведоха Роджърс в малка стая, където му връчиха нов комплект дрехи, лъскави обувки с връзки, върнаха му часовника и пръстена и му дадоха триста долара в брой. По трийсет долара за всяка година зад решетките, както повеляваше щедрото и благородно решение на щатските власти.

Плюс може би най-важното: автобусен билет, с който да стигне до най-близкия град.

Роджърс свали затворническия гащеризон, обу новите си слипове и облече новите си дрехи. Наложи се да затегне здраво колана, за да задържи панталона си на кръста, но якето се оказа прекалено тясно за широките му рамене. Обу новите си обувки. Бяха поне с един номер по-малки и болезнено стискаха дългите му стъпала. Той сложи часовника на китката си, като свери времето с този на стената, напъха парите в джоба на якето и плъзна с известно усилие пръстена по едрите си кокалчета.

Надзирателите го съпроводиха до централния вход на затвора, където му връчиха плик с инструкции, които описваха неговите отговорности и задължения като условно освободен. Част от тях изискваха да се среща редовно със своя надзорник, други налагаха строги ограничения върху придвижването му или върху връзките му с други хора за периода на условното му освобождаване. Нямаше право да напуска определения район, нито да се доближава на по-малко от трийсет метра от човек, за когото знае, че има криминално досие. Нямаше право да употребява наркотици, да купува или носи оръжие и прочие.

Хидравличните автомати на вратата се задвижиха и отвориха двете й крила. Така за пръв път от десет години Роджърс зърна външния свят.

Когато прекрачи прага, по-възрастният надзирател му пожела късмет.