Дэвид Балдаччи - Ничия земя

Продължиха пряка след пряка. Младата двойка крачеше далече пред него. Още малко и Роджърс щеше да ги изгуби. Беше се стъмнило напълно. Двойката зави зад един ъгъл и изчезна от погледа му.

Роджърс ускори крачка и зави зад същия ъгъл. В следващия миг върху ръката му се стовари бейзболна бухалка. Дървото се разцепи, бухалката се счупи, горната й половина отлетя и се удари в стената.

— По дяволите! — изруга младият мъж, който стискаше другата й половина.

Платненият сак лежеше отворен на земята. Жената стоеше на метър-два зад приятеля си. Тя се бе навела, когато бухалката се счупи и едната й половина отхвърча към нея. В резултат на това бе изпуснала чантата си.

Мъжът захвърли другата половина на бухалката, извади от джоба си сгъваем нож и го отвори.

— Дай ми тристате долара, господин Бивш затворник, а също и пръстена, и часовника и няма да те изкормя.

Тристате долара? Явно знаеха колко пари се полагат на Роджърс за десетте години, прекарани в затвора.

Той извърна глава надясно и вратът му изпука. Огледа се. Стените бяха високи и без прозорци, което означаваше, че няма да има свидетели.

— Чу ли ме? — попита младият мъж, който се извисяваше поне с една глава над Роджърс.

Роджърс кимна, защото наистина го бе чул.

— В такъв случай давай парите и всичко останало. Бавно загряваш или какво?

Роджърс поклати глава. Съвсем не загряваше бавно. И нямаше никакво намерение да се раздели с парите си.

— Както искаш — извика мъжът, хвърли се срещу него и замахна с ножа.

Роджърс блокира частично удара, но въпреки това острието се заби в ръката му. Това обаче не го забави дори с частица от секундата, просто защото той не почувства абсолютно нищо. Докато кръвта се стичаше по дрехите му, сграбчи ръката с ножа и я стисна.

Нападателят изтърва ножа.

— Мамка му! Мамка му! — изкрещя той. — Пусни ме! Пусни ме, по дяволите!

Роджърс не го пусна. Мъжът падна на колене, като напразно се опитваше да се отскубне от хватката му. Жената наблюдаваше сцената с безкрайно изумление.

Роджърс се пресегна със свободната си ръка, стисна дръжката на бухалката и я вдигна.

Младият мъж го погледна и изскимтя:

— Моля те, недей!

Роджърс замахна силно. Ударът му попадна отстрани на черепа на мъжа. Рукна кръв, примесена с парченца кости и сивкава мозъчна обвивка. Роджърс пусна ръката на мъртвеца, който се строполи на улицата.

Жената пищеше и отстъпваше назад. Не откъсваше поглед от дамската си чанта, но не смееше да пристъпи към нея.

— Помощ! Помощ!

Роджърс пусна бухалката и тръгна към нея.

В този час кварталът беше безлюден, което бе причината тя и партньорът й да изберат това място, за да му устроят засада. Нямаше кой да се притече на помощ. Двамата бяха решили, че това обстоятелство работи в тяхна полза. Но когато Роджърс свърна в уличката, той вече знаеше, че то работи в негова полза.

Досети се, че това е капан, още в мига, в който жената го погледна в автобуса. Мъртвият й приятел на нейната възраст бе доста симпатичен на вид. Роджърс не беше нито млад, нито привлекателен. Единственото, което тя би могла да иска от него, се намираше в джоба му, на китката му, на пръста му. Двамата явно дебнеха и обираха току-що освободени затворници.

Но тази вечер бяха избрали неподходяща жертва.

Жената отстъпи и опря гръб в тухлената стена. По лицето й се стичаха сълзи.

— Моля те — простена тя, — моля те, не ме наранявай! Няма да кажа на никого какво направи. Заклевам се в Господ.

Роджърс се наведе и взе ножа. Тя захлипа:

— Недей. Моля те… Той ме накара, заплаши ме, че иначе ще пострадам…

Роджърс пристъпи към нея и се взря в ужасеното й лице. То не можеше да му въздейства по никакъв начин, както не му бе въздействал и ножът, пробол ръката му.

Разбираше, че жената се опитва да пробуди у него съжаление. Но имаше голяма разлика между това да разбираш и да чувстваш.

А той не чувстваше нищо. Нито към нея, нито към мъртвеца. Потри глава, сякаш пръстите му можеха да проникнат през костта и мозъка и да отскубнат онова, което се намираше там. То го изгаряше, но това се случваше винаги когато Роджърс правеше… каквото правеше.

Той не бе такъв по рождение. Понякога, когато се замислеше продължително и упорито, успяваше да извика смътен спомен за съвсем друг човек.

Сведе поглед към ножа. Острието от неръждаема стомана се бе превърнало в продължение на ръката му. Разхлаби хватката си около дръжката.

— Ще ме пуснеш ли? — попита тя. — Аз… аз наистина те харесвам.