Дэвид Балдаччи - Ничия земя

— За какво става въпрос?

— За баща ви, старши. А също и за вас, предполагам.

Тъй като самият Пулър бе старши военен следовател в Отдела за криминални разследвания, или ОКР, на американската армия, военнослужещите се обръщаха към него с „шефе“ или „старши“. Той обаче не бе кадрови офицер, подобно на онези, завършили „Уест Пойнт“. Бе започнал кариерата си в армията от най-ниското стъпало, като редник, затова рангът му беше по-нисък от този на Шор.

— Не ви разбирам, сър — каза Пулър.

Висок над метър и деветдесет, той се извисяваше с една глава над двамата мъже. Спокойствието и хладнокръвието бе наследил от майка си. Баща му имаше само две емоционални състояния: гръмко и оглушително.

— В другия край на коридора има стая за посетители. Да поговорим там — каза полковникът и ги поведе по коридора.

В стаята нямаше хора и Шор затвори вратата. Погледна Хъл и кимна. Хъл извади плик от джоба си и потупа дланта си с него.

— Колегите от Форт Юстис са получили това. Препратили са го към нас. Започнахме проверка. Открихме, че днес ще бъдете тук, затова дойдохме да се срещнем.

— Аз работя в Обединената база Лангли-Юстис. Това е връзката — каза Шор.

Пулър кимна. Знаеше, че Обединената база се намира в района на Тайдуотър, който включваше Норфък, Хемптън и Нюпорт Нюз, Вирджиния. През 2010 г. базата на сухопътните войски Форт Юстис и военновъздушната база Лангли край Хемптън бяха обединени в общо формирование.

— Транспорт и логистика — отбеляза Пулър.

— Точно така. И макар Дванайсети батальон на Военната полиция да е разквартируван във Форт Лий, покриваме и Обединената база. Всички криминални разследвания там попадат под нашата юрисдикция — каза Хъл. — Често снова напред-назад между двете бази. Разстоянието не е толкова голямо.

Пулър кимна. Отлично знаеше това.

— Какво има в писмото? — попита той.

Зададе въпроса си с известна предпазливост, защото преди време баща му бе получил писмо от сестра си, която живееше във Флорида. Това писмо бе поставило началото на едно пътуване на Пулър до онзи слънчев щат, което едва не бе коствало живота му.

— Адресирано е до Отдела за криминални разследвания в Обединената база. Жената, която го е написала, се казва Линда Демирджиян? — Хъл изрече името й с въпросителна интонация, сякаш очакваше то да говори нещо на Пулър. — Спомняте ли си я?

— Да. От Форт Монро. Когато бях дете.

— Живяла е близо до вас, когато баща ви е служил там, преди базата да бъде затворена и дейността й прехвърлена във Форт Юстис. Била е приятелка на семейството ви. Или по-скоро на майка ви.

Пулър се върна трийсет години назад и в спомените му изникна нисичка пухкава жена със симпатично, вечно усмихнато лице, която печеше най-вкусните кейкове, които Пулър някога бе ял.

— И защо е писала до ОКР?

— За съжаление, Линда Демирджиян е тежко болна. Рак на панкреаса в последен стадий.

— Съжалявам да го чуя — отвърна Пулър и погледна писмото.

— Писала е до ОКР, защото е на смъртно легло и иска да сподели нещо, което отдавна я измъчвало — обясни Хъл. — Да се освободи от него, един вид.

— Добре — зави Пулър с нарастващо нетърпение, — но какво общо има това с мен? По онова време аз бях просто хлапе.

— Както и брат ви — каза Шор.

— Но вие не сте служител на Военната полиция — отбеляза Пулър.

Шор поклати глава.

— Командването прецени, че на тази… ъъъ… среща трябва да присъства старши офицер — каза той.

— Защо?

— Стан, съпругът на госпожа Демирджиян, е служил с баща ви във Форт Монро. По онова време е бил старши сержант. Разбира се, отдавна е минал в резерва. Спомняте ли си го?

— Да. Служил е с баща ми още във Виетнам. Познават се от доста време. Можете ли да ми кажете за какво става въпрос в писмото?

— Най-добре да го прочетете сам, старши — каза Хъл и му подаде плика.

В него имаше три листа, изписани с мъжки почерк, който най-вероятно бе на съпруга й.

— Не го ли е написала сама? — попита Пулър.

— Не, явно е била омаломощена от болестта. Той го е написал под нейна диктовка.

Пулър разстла листовете на масичката до стола си и започна да чете. Двамата мъже го наблюдаваха изпитателно.

Изреченията бяха дълги и понякога несвързани. Пулър можеше да си представи какви усилия е положила тази жена, за да събере мислите си и да ги изложи пред съпруга си. Писмото наподобяваше поток на съзнанието. Вероятно Линда Демирджиян е била под въздействието на силни медикаменти, когато го е диктувала, помисли си Пулър и се възхити на решимостта й да осъществи намеренията си на крачка от смъртта.