Дэвид Балдаччи - Ничия земя

Той отстъпи крачка назад. Тя се усмихна с усилие.

— Обещавам, че няма да кажа на никого.

Роджърс направи нова крачка назад. Мога просто да си тръгна, помисли си той.

Жената погледна през рамото му.

— Струва ми се, че той току-що помръдна — каза тя, останала без дъх. — Сигурен ли си, че е мъртъв?

Роджърс се обърна, за да погледне.

С периферното си зрение долови мълниеносно движение. Жената бе грабнала чантата си и бе извадила оръжие от нея. Той видя дулото на револвер да се насочва към гърдите му.

Замахна светкавично и направи крачка встрани, в резултат на което кръвта, шурнала от срязаната вратна артерия на жената, мина на милиметри от него, но не го опръска.

Тя залитна напред и се стовари по лице върху асфалта. Красивите й черти се разкривиха, но това вече нямаше никакво значение. Револверът, който бе извадила от чантата си, падна на земята, изтрака и отскочи встрани.

Роджърс, който осъзнаваше, че не разполага с много време, прерови портфейла на мъжа и чантата на жената, след което сгъна намерените банкноти и ги прибра в джоба си. Постави счупената бухалка в ръката на младата жена и върна револвера в чантата й. Пъхна ножа в дланта на мъжа.

Нека местната полиция се опиташе да разбере какво точно се е случило.

Роджърс превърза криво-ляво ръката си и кръвта спря. Преброи набързо парите. Състоянието му току-що се бе удвоило.

Очакваше го дълго и трудно пътуване. След толкова много години бе време да направи първата крачка.

Джон Пулър се взираше в баща си, който спеше на леглото си в болничната стая, превърнала се в негов дом. За колко ли още време, питаше се синът.

През последните месеци животът на Пулър-старши бе наситен със събития. Но те нямаха нищо общо с неговото влошаващо се здравословно състояние.

По-големият му син Робърт, който преди време бе излежавал присъда във военния затвор в Левънуърт, Канзас, бе оправдан — обвинението в държавна измяна бе оттеглено и досието му бе изчистено. Впоследствие бе възстановен като офицер във ВВС. Срещата му с баща им бе твърде емоционална и дори бе просълзила Джон Пулър, което се случваше много, много рядко.

Радостта от освобождаването на Робърт бе последвана от бързо влошаване на Пулър-старши в умствено отношение. Физическото състояние на бившия генерал-лейтенант бе много по-добро, отколкото на повечето му връстници. В случая обаче ставаше въпрос за силно тяло, съчетано с отслабващ ум. А може би старецът се бе държал, докато синът му излезе на свобода. След като бе постигнал целта си, просто се бе предал и волята му за живот се бе изчерпала.

Затова Джон Пулър седеше, наблюдаваше баща си и се питаше какво ли ще открие зад суровите черти на баща си, когато той се събуди. Баща му бе роден да води войници в битка. И го бе правил със завиден успех в продължение на няколко десетилетия, в резултат на което бе спечелил всеки медал, орден и офицерски чин, който армията можеше да предложи. Но дните му на бойното поле бяха отдавна отминали и сякаш невидима ръка бе натиснала някакво копче, бе изключила енергията на баща му и той постепенно се бе превърнал в… това.

Лекарите описваха състоянието му като деменция, която преминава в нещо друго. Много по-лошо. Пулър го описваше като загуба на баща си.

Брат му бе заминал отвъд океана на мисия, която щеше да продължи няколко месеца. Джон Пулър току-що се бе върнал от разследване в Германия и веднага щом самолетът му кацна, се качи на кола и пристигна тук. Беше късно, но отдавна не бе виждал баща си.

Затова седеше и се чудеше кое от всички лица на Пулър-старши ще види, когато той се събуди?

Пулър-старши, строгия командир?

Пулър-старши, стоика?

Пулър-старши, човека без спомени?

Предпочиташе първите два варианта.

На вратата се почука. Пулър стана и отвори.

На прага стояха двама мъже. Единият бе в униформа на полковник. Другият бе цивилен.

— Да? — каза Пулър.

— Джон Пулър-младши? — попита цивилният.

— Същият. А вие кой сте?

— Тед Хъл. — Мъжът извади служебната си карта и му я показа. — Отдел за криминални разследвания. Дванайсети батальон на Военната полиция, Форт Лий.

— Аз съм полковник Дейвид Шор — заяви униформеният.

Пулър не го познаваше. Но пък в армията имаше доста полковници.

— Баща ми спи — каза той. — Какво мога да направя за вас? За ново назначение ли става въпрос? Имам още два дни отпуск. Можете да говорите с командира ми, Дон Уайт.

— Вече разговаряхме с него — отвърна Шор. — Той ни каза къде да ви открием.