Дэвид Балдаччи - Ничия земя

— И гледай да не се връщаш тук — добави той.

Хидравликата се задейства отново и масивната врата се затвори зад гърба на Роджърс с тихо съскане.

По-възрастният надзирател поклати глава, докато по-младият остана неподвижен, вперил поглед във вратата.

— Обзалагам се, че много скоро ще го видим отново — каза по-възрастният.

— Защо?

— Пол Роджърс не е изрекъл повече от пет думи, откакто попадна тук. Но изражението му говори достатъчно. — Надзирателят потръпна. — Знаеш какви мръсници има тук. Но от никого не ме побиват тръпки така, както от Роджърс. Имам чувството, че душата му е напълно пуста. Два пъти подаваше молби за предсрочно освобождаване, но така и не ги одобриха. Чух, че е изкарал ангелите на членовете на комисията само с един поглед. Предполагам, че третия път е извадил късмет.

— Какво е направил, за да го тикнат зад решетките?

— Убил е някого.

— И е лежал само десет години?

— Имало смекчаващи вината обстоятелства, доколкото знам.

— Някой от останалите затворници опитвал ли се е да го тероризира? — попита по-младият надзирател.

— Да го тероризира? Виждал ли си какво прави Роджърс в зоната за фитнес на двора? По-стар е от мен, но е по-силен от най-едрия копелдак тук. Освен това като че ли спи само по един час нощем. Когато обикалям коридорите в два сутринта, той седи в килията си, вперил поглед в стената, или се почесва по главата и си говори сам. Странна птица. — Надзирателят помълча и продължи: — Но когато се появи за пръв път, един-двама от най-опасните тартори наистина се опитаха да му вземат страха.

— И какво се случи?

— Да речем, че вече не са тартори. Единият е парализиран, а другият седи на инвалиден стол и не може да изпие чаша вода, без да се олее целият, защото Роджърс му увреди мозъка. Счупи му черепа с един удар. Видях го с очите си.

— Че как се е сдобил с оръжие в затвора?

— Оръжие ли? Направи го с голи ръце.

— Мили боже!

Възрастният надзирател кимна замислено и каза:

— Това създаде репутацията на Роджърс. После никой не посмя да го закача. Престъпниците уважават хора като него. Видя ли как се смълчаха всички, когато мина покрай килиите им? Той беше легенда тук и славата му растеше, без да си мръдне пръста. Но трябва да призная, че не приличаше на останалите мъжкари, които съм виждал. Вече няма хора като него.

— Какво имаш предвид?

Надзирателят се замисли за миг.

— Когато го доведоха тук, извършихме стандартното претърсване на голо. Не пропуснахме нито един телесен отвор.

— Нормално.

— Роджърс имаше белези.

— Много престъпници имат белези. И татуировки!

— Не и като неговите. Той имаше белези по двете ръце, по двата крака, по главата, по гърба, по гърдите… дори по пръстите на ръцете. Грозна работа. Не можахме да му вземем отпечатъци. Искам да кажа, че той изобщо нямаше отпечатъци! За пръв път виждах нещо подобно. Надявам се да няма втори път.

— Как се е сдобил с тези белези?

— Както споменах, Роджърс не е изрекъл повече от пет думи, откакто дойде тук. Нямаше начин да го принудим да ни разкаже откъде са му белезите. Винаги съм подозирал, че принадлежи към някакъв смахнат култ или е бил инквизиран. Макар че според мен е необходим цял батальон войници, за да го вържат. Истината е, че нямам представа. Роджърс е напълно луд. Затова се радвам, че му видях гърба.

— В такъв случай би трябвало да си изненадан, че го освобождават.

Докато двамата надзиратели вървяха обратно към затворническите блокове, по-възрастният промърмори:

— Господ да е на помощ на всеки, който се изпречи на пътя на тоя кучи син!

Когато се озова навън, Роджърс пое дълбоко дъх и издиша, гледайки студената пара, която се появи пред лицето му и бързо се разсея. Той остана неподвижен няколко секунди, докато събере мислите си. В известен смисъл приличаше на новородено, току-що излязло от утробата на майка си и открило свят, за чието съществуване не е знаело допреди миг.

Погледът му сканира околността от ляво надясно и от дясно наляво. После се насочи към небето, сякаш очакваше да види там хеликоптери. Но не и днес. Не и за него.

Никой не го чакаше. Може би защото бе изминало твърде много време. Три десетилетия. Хората умираха, спомените избледняваха.

А може би смятаха, че е мъртъв. Е, много се заблуждаваха.

После се сети за погрешно вписаната дата на освобождаването му. Ако някой бе решил да го причака, щеше да дойде утре. Роджърс трябваше да благодари на Господ за глупавите съдебни чиновници.