Дэвид Балдаччи - Ничия земя

Съобрази се с указанията в документите, които бе получил при освобождаването си, и тръгна към автобусната спирка. Откри четири ръждясали стълба с разнебитен покрив и дървена пейка, протрита от хората, които десетилетия наред бяха сядали на нея в очакване на автобуса, който да ги отведе някъде далече. Докато чакаше, той извади папката с документите и я запрати в кошчето за боклук на спирката. Нямаше никакво намерение да се среща със своя надзорник или с когото и да било. Трябваше да посети определени места, които се намираха далече от тук.

Той докосна онова място от лявата страна на главата си, по средата между тилната кост и ламбдоидния шев. После прокара пръста си по сутуралните кости, по теменните кости и накрая по стреловидния шев. Това бяха важни части от черепа, които защитаваха важни дялове от мозъка.

Навремето бе мислил за онова нещо, което се намираше там, като за бомба с часовников механизъм. А сега го наричаше просто „то“.

Свали ръка от главата си, когато автобусът спря до бордюра. Вратите се отвориха и той се качи, връчи билета си на шофьора и тръгна към задните седалки. Обгърна го облак от зловонни миризми, предимно на пържена храна и пот. Всички пътници в автобуса се извърнаха към него, докато минаваше покрай тях. Жените стиснаха по-здраво дамските си чанти. Мъжете го изпроводиха с напрегнати погледи и свити юмруци. Децата просто го зяпаха с облещени очи. Роджърс предполагаше, че външният му вид оказва подобно въздействие върху хората, нищо повече.

Настани се най-отзад, където миризмата от тоалетната на автобуса би могла да отврати човек, който не е свикнал с по-неприятни миризми. А Роджърс бе свикнал с много по-неприятни миризми.

На двойната седалка, разположена по диагонал от него, забеляза мъж на двайсет и няколко и жена на същата възраст. Жената седеше откъм пътеката. Приятелят й бе направо огромен, висок почти два метра, целият мускули. Не бяха видели как Роджърс минава покрай тях, защото бяха прекалено заети да изследват устите си с език.

Когато автобусът потегли, двамата се откъснаха един от друг и мъжът хвърли към Роджърс изпълнен с неприязън поглед. Жената също го погледна и се усмихна.

— Току-що са ви освободили, нали? — каза тя.

Роджърс сведе поглед към дрехите си. Едва сега му хрумна, че това най-вероятно е стандартен комплект, който всеки затворник получава, преди да излезе на свобода. Нищо чудно правосъдната система да поръчваше дрехи на едро, включително обувки, които бяха толкова малки и неудобни, че никой затворник да не може да избяга с тях. Нищо чудно местните да наричаха тази спирка „Затворническата“. Това обясняваше погледите, които го бяха съпроводили на качване в автобуса.

На Роджърс и през ум не му мина да отвърне на усмивката, но все пак кимна.

— Колко време изкарахте вътре?

Вместо отговор Роджърс вдигна десет пръста. Погледът на жената се изпълни със състрадание.

— Доста време — отбеляза тя и се извърна така, че единият й крак да препречи пътеката и да даде възможност на Роджърс да се наслади на светлата му кожа.

Пътуването продължи почти час, колкото бе разстоянието от затвора до най-близкия град. През цялото време обувката с висок ток се поклащаше хипнотизиращо пред него. Той не отмести поглед от крака й нито за миг.

Пристигнаха на автогарата по тъмно. Роджърс слезе последен. Стъпи на асфалта и се огледа. Приятели или роднини посрещнаха някои пътници. Други изваждаха куфарите си от багажното отделение в задната част на автобуса. Роджърс остана на място и се огледа, както бе правил в двора на затвора. Нямаше приятели или роднини, които да го посрещнат. Нямаше и багаж, който да вземе.

Въпреки това очакваше да се случи нещо.

Младият мъж, който го бе изгледал с неприязън, отиде да вземе чантите — своята и на жената, която пътуваше с него. През това време тя пристъпи към Роджърс.

— Имаш вид на човек, на когото ще му се отрази добре малко развлечение.

Той не отговори. Тя погледна към приятеля си.

— От тук продължаваме в различни посоки. Какво ще кажеш да се позабавляваме? Само аз и ти? Знам едно местенце.

Когато мъжът се появи с дълъг платнен сак и малък куфар, жената го хвана под ръка и двамата тръгнаха нанякъде. Тя обаче се обърна и смигна на Роджърс.

Погледът му проследи младата двойка, която свърна в първата пряка вляво. Роджърс тръгна след тях и зави по същата пряка. Пак докосна главата си и пръстът му проследи същата линия, която бе следвал и преди. Маршрутът му приличаше на речно русло с множество завои.