Дэвид Балдаччи - Ничия земя

Барманът го изгледа от главата до петите. Роджърс бе здрав като бик, но не притежаваше нито външността, нито излъчването, които се очакват от един охранител в бар.

Барманът посочи другия край на салона.

— Офисът е там. Но първо почукай на вратата.

Роджърс прекоси заведението, като междувременно се огледа, без да пропуска нищо. Голям дансинг, зала за видеоигри, подиум за оркестър, много маси и столове. И достатъчно алкохол зад бара, за да потопи цял самолетоносач.

Роджърс се върна назад във времето, когато бе влязъл в някакъв бар. Единственото му посещение на подобно място не бе завършило добре. Всъщност беше му струвало десет години от живота. Глупава грешка от негова страна. Но онова нещо в главата му не му позволи да направи по-добър избор.

Той тръгна по къс коридор, озова се пред врата с табелка „Офис“ и почука. Чу стъпки и миг по-късно вратата се отвори. На прага застана мъж, който изпълни цялата рамка. Беше с обръсната глава и облечен изцяло в черно — черен панталон, черно сако, черно поло. Изгледа Роджърс отвисоко.

— Да? — изсумтя мъжът.

— Тук съм заради обявата. Търсите охранител.

Мъжът отстъпи крачка назад. Думите явно му се бяха сторили забавни.

Едва сега Роджърс успя да огледа стаята. Беше просторна, почти четирийсет квадрата, с вградени секции и скъпи мебели. Зад елегантно махагоново бюро седеше жена около трийсет и пет, облечена в бежово сако и бяла блуза.

Едрият мъж я погледна.

— Идвал заради обявата — каза той с насмешка.

Жената се изправи. Беше слаба и стройна, с тъмнеещи корени на изрусената коса.

— Имате ли опит на подобна позиция? — попита тя.

Роджърс кимна.

— Струвате ми се малко дребен за тази работа. И малко възрастен.

— Мога да се справя.

Жената заобиколи бюрото и приседна на ръба му. Роджърс забеляза, че високите токове на обувките й прибавят седем-осем сантиметра към ръста й. Без тях вероятно не би надхвърлила метър и шейсет и пет.

— Бивш военен ли сте? — попита тя. — Имате вид на войник.

— Нещо подобно. Не искам да попълвам никакви документи. И предпочитам заплащане в брой. Ако това е проблем, мога да си тръгна още сега.

— Няма значение какво искаш ти — каза едрият мъж. — Тя е шефът. Тя определя правилата.

Роджърс потри тила си. Мястото по-скоро го сърбеше, отколкото да го боли. Той погледна нахапания тип и попита:

— Ти защо не работиш като охранител? Изглеждаш достатъчно едър. Или шефката се притеснява, че няма да се справиш?

Мъжът едва се сдържа да не забие юмрук в лицето на Роджърс.

— Я да млъкваш, по дяволите…

— Карл! — каза строго жената и отиде до тях.

Карл отстъпи крачка назад.

— Карл е шефът на охраната. Той не се отделя от мен.

— Нуждаете се от охрана?

— Аз съм Хелън Майърс, господин…?

— Пол. Наричайте ме Пол.

Тя погледна Карл и обясни:

— Той подбира охранителите. Това е част от служебните му задължения.

— Добре.

— Обикновено проверяваме миналото на кандидатите за работа…

Роджърс се обърна и понечи да си тръгне.

— Почакай! — спря го Майърс.

Роджърс се обърна отново.

— Да не би да си загазил?

— Загазих преди време, но си платих за това. Сега съм свободен човек. И се нуждая от тази работа. Но не желая да проверявате миналото ми. Благодаря и всичко хубаво.

— Остани за малко — каза жената и го огледа изпитателно. — Добре, Пол, ще те оставя в ръцете на Карл.

Роджърс погледна Карл с очакване. Карл пристъпи напред и се усмихна, но погледът му остана студен.

— Покажи ми как оглеждаш помещението, как следиш тълпата…

Роджърс извърна глава надясно.

Секунда по-късно протегна ръка и спря удара, който Карл бе насочил към брадичката му. Хвана юмрука му и го стисна. Карл понечи да се освободи, но не успя да се измъкне от хватката на Роджърс.

— Как го направи, по дяволите?! — възкликна той.

Роджърс стисна толкова силно, че едно от кокалчетата на Карл изхвръкна нагоре.

— Мамка му! — извика Карл. — Пусни ме, по дяволите!

— Моля те, Пол, пусни го — каза Майърс.

Роджърс освободи юмрука му и отстъпи назад, прибра ръце зад гърба си и застана мирно.

— Кучи син! — възкликна Карл, който притискаше наранената си ръка. — Да не си полудял?

Роджърс погледна Майърс и попита:

— Какво е заплащането?

— Петстотин на нощ — отвърна тя. — Работното време е от осем вечерта до два сутринта. Понеделник почиваме. Сред клиентите ни има доста войници, които започват да буйстват понякога. А те не са лесни противници. Умеят да се бият. Затова плащаме толкова. Не мога да гарантирам, че няма да пострадаш. Точно това се случи с предишния охранител. Ще трябва да подпишеш декларация, в която се казва, че заведението не носи отговорност за евентуални злополуки.