Дэвид Балдаччи - Ничия земя

— Значи не знаеш.

— Нямах представа.

— Родителите не обичат да говорят за подобни неща.

— Предполагам.

— Аз също пометнах няколко пъти, затова Джаки започна да споделя с мен, след като научи за загубата ми. Затова знам такива подробности. Когато ти ми позвъни, се опитах да си припомня онези години и останах учудена с каква лекота разговорите ние нея изплуваха в съзнанието ми.

Двамата помълчаха няколко секунди. После Пулър попита:

— Можете ли да ми кажете нещо за деня, в който тя изчезна?

Погледът на Луси се зарея някъде над рамото му.

— Не мога, Джон. Наистина не мога. Разбираш ли, тогава вече бях напуснала съпруга си. Живеех в апартамент извън базата…

— Не знаех това.

— Бракът ни не вървеше. После той почина.

Настъпи неловко мълчание и Пулър побърза да каже:

— Играех си в задния двор, когато я видях на прозореца. Наблюдаваше ме и се усмихваше.

Бристоу кимна.

— Тя много се гордееше със своите момчета. — Погледът й спря върху него. — Не се съмнявам, че ти липсва безкрайно много. Да отсъства от живота ти през всичките тези години…

— Така е — отвърна унило Пулър.

Толкова много години без нея. Толкова пропиляно време. Толкова неща можеха да изживеят заедно.

— Джон, добре ли си?

Той се сепна и видя, че Луси го наблюдава притеснено.

— Добре съм. Денят, в който майка ми изчезна, беше събота.

Тя кимна.

— Да, точно така. Седмицата беше доста натоварена. В неделя щяхме да изнесем великденската си програма в църквата, а това изискваше сериозна подготовка. Майка ти участваше в организацията. И макар по това време да не живеех вече в базата, не можех да ги оставя сами.

— И тя очакваше тържеството с нетърпение?

— О, да. Всички го очаквахме с нетърпение. — Луси го изгледа изпитателно. — Нали не мислиш, че майка ти просто е зарязала своето семейство?

— В момента не знам какво да мисля. Опитвам се да събера всички факти и да видя къде ще ме отведат.

Луси кимна.

— Баща ти не беше от хората, с които се живее лесно.

— Съгласен съм.

— Но за майка ти това не беше достатъчна причина да го напусне. Освен това никога не би изоставила синовете си. Не си помисляй дори за миг, че е била способна да го направи.

Пулър се замисли. Химикалката му застина над бележника.

— Ако не ни е изоставила, значи с нея се е случило нещо.

Бристоу кимна.

— Винаги съм смятала така. Разбира се, военните полицаи и следователите от ОКР разговаряха с мен. Както и с други нейни познати. Баща ти беше извън страната, това си го спомням съвсем ясно.

Пулър не й каза, че фактите говорят друго.

— Знаете ли нещо, което би могло да обясни случилото се? — попита той. — Нещо, което майка ми ви е казала, но тогава не сте сметнали за важно?

— Навремето ми задаваха същите въпроси. Наистина не знам нищо. През годините няколко пъти се връщах към този ден, но не успях да си спомня нищо важно.

— Според Карол Пауърс майка ми се е облякла доста елегантно онази вечер. Сякаш поводът е бил специален. Имате ли представа къде е могла да отиде?

— Не, никаква. Понякога излизаше на вечеря с някое от момичетата. Но обикновено не се обличаше толкова елегантно. Как точно е била облечена?

Пулър й предаде описанието на Карол. Луси Бристоу поклати глава.

— Изглежда, наистина се е издокарала с най-хубавите си дрехи. Като за църква.

— Да, и аз мисля така.

— Съжалявам, че не мога да ти помогна. Но наистина не знам какво е била намислила. Това беше най-обикновена съботна вечер.

Пулър зададе още няколко въпросна, след което благодари на жената и си тръгна. Поседя в колата няколко минути, докато обмисли чутото.

И тогава се сети.

Включи на скорост и потегли към Форт Монро. Най-сетне разполагаше с потенциална следа.

Като за църква.

Пол Роджърс се взираше в обявата, окачена на вратата на бар, наречен „Камуфлаж“. Подходящо название за район, в който живеят много военни. Той можеше да си представи как барът всяка вечер се пълни с войници, дошли да пийнат, да забравят проблемите си и да се позабавляват във времето, когато никой не стреля по тях, не взривява крайпътни бомби и дори сержантите не им крещят.

Търсим охранител.

Това пишеше в обявата.

Той отвори вратата и влезе. По това време на деня в заведението имаше съвсем малко хора. Повечето работеха тук и се подготвяха за вечерния десант на клиентите.

Роджърс се запъти към бармана, който редеше чаши по рафтовете.

— Търся работа като охранител.