Дэвид Балдаччи - Ничия земя

Роджърс вече знаеше всичко това и не даваше пет пари за агенцията. Откри, че телефонът му има географска карта с градове, улици, адреси и прочие. Въведе Аутър Банкс и разбра, че островите се намират само на два часа път от Форт Монро. Крис Балард бе единствената следа, която можеше да го отведе до Клеър Джерико.

Дръж се, Северна Каролина, идвам.

Пулър седеше на капака на своя шевролет и се взираше в някогашния си дом във Форт Монро.

Навремето семейството му разполагаше с голям буик, предоставен от армията. Онази вечер, когато майка му бе излязла, колата бе останала паркирана на алеята пред дома им. Нямаха друго превозно средство. А това означаваше, че е вървяла пеша.

Пулър скочи от капака и тръгна по тротоара. Можеше да избира между две противоположни посоки, но се спря на тази, която му се струваше по-логична. Към църквата.

Докато крачеше по улицата, си представяше как майка му е минавала по същия маршрут онази вечер. Стъпките му следваха нейните. Виждаше я — елегантно облечена, вероятно с дамска чанта на рамо, вперила поглед право пред себе си. Устремена към някаква цел.

Пулър спря едва когато стигна до „Света Дева Мария“. Църквата изглеждаше същата, каквато я помнеше като дете. Дърветата около нея бяха по-високи, с по-дебели стволове и по-широки корони, но самата сграда сякаш бе застинала във времето. Красива малка църква. Би изглеждала страхотно на някоя пощенска картичка, помисли си той внезапно.

Към нея имаше и католическо училище, в което учеха деца до осми клас. То се намираше на Уилард Авеню. Пулър бе придружавал майка си и брат си на всички неделни литургии, дори баща им бе идвал, когато бе в града. Но след изчезването й Пулър не бе стъпвал в църквата. Не виждаше смисъл да го прави, след като Бог бе пренебрегнал горещите му молби и не бе върнал майка му при него.

Постоя там няколко минути, опитвайки се да устои на болезнените спомени, които го връхлитаха. Изкачи стъпалата и влезе вътре. Беше тихо и хладно и миришеше на мухъл. Пулър огледа интериора, синия мокет, надписа над рафта с псалтири и брошури в задната част, който гласеше: Не кради.

Тръгна по пътеката и огледа витражите вляво и вдясно. Единият бе посветен на войник, загинал в Корея. Под него пишеше: Той умря, за да живеят вашите деца.

От тавана се спускаха флагове, които покриваха двете стени. Пулър ги огледа, докато минаваше покрай тях. Накрая погледът му спря върху малкия олтар. Спомените нахлуха като вражески десант. Той затвори очи и се остави на пороя от образи.

В църквата майка му винаги сядаше между него и брат му. В края на краищата те бяха малки деца и седнеха ли един до друг, непременно щяха да направят някоя беля до края на литургията. Можеше да усети аромата на парфюма й, нежно, едва доловимо ухание. Можеше да чуе шумоленето на полата й, тихото потракване на токчетата й по пречката на дървената пейка пред тях, ритмичното отгръщане на страниците от псалтира. Можеше да види как се изправят, за да се помолят, заслушани в проповедта. И как отново се изправят, този път, за да изрецитират „Отче наш“. И как отиват, за да получат причастие. Пулър придоби тази привилегия едва в годината преди изчезването на майка му.

Спомни си и как преглъща нафората и съжалява, че майка му не му позволява да пийне глътка от кръвта на Исус под формата на червено вино. Спомни си и как пускат смачканите банкноти върху дискоса. Как пеят финалния псалм, докато свещеникът и момчетата, които му помагаха край олтара, вървяха по пътеката, понесли кръста и Библията.

Майка му оставаше да поговори със свещеника или приятелки, а Пулър и брат му не ги свърташе на едно място. Нямаха търпение да се приберат у дома, да се преоблекат и да хукнат да играят навън. Поне Джон, защото понякога Боби предпочиташе да дочете някоя книга или да довърши научен проект.

Пулър примигна и насочи поглед към олтара. Встрани от него се отвори врата и от вътрешната стаичка излезе свещеник. Носеше няколко псалтира. Когато видя Пулър, остави книгите и тръгна към него.

Свещеникът едва ли имаше шестдесет, но косата му бе съвсем побеляла. Носеше обичайния черен панталон и черна риза с бяла якичка. Зад очилата се виждаха воднисти сини очи.

— Мога ли да ви помогна? — попита с усмивка той, пристъпи още по-близо и протегна ръка. — Аз съм отец О’Нийл. — Огледа Пулър внимателно и добави: — Съжалявам, млади човече. Идвали ли сте преди? Обикновено съм добър физиономист.