Дэвид Балдаччи - Ничия земя

Пулър сгъна писмото и го прибра в плика. Думи от гроба. Или ако не бяха от гроба, Пулър нямаше представа откъде идват. Въпреки несъмнената любов и привързаност към него и брат му, с които бе пропито писмото, той забеляза, че то го е потиснало още повече. Част от него се надяваше, че майка му все пак е напуснала съпруга си. Защото това означаваше, че тя все още е жива. Но писмото му подсказваше, че най-вероятно е мъртва.

Той беше готов да се изправи срещу куршуми, бомби и фанатични джихадисти. Бе готов да се бие за знамето и родината. Но всъщност човек се бие за близките си, за семейството си, за човека до себе си.

Днес Пулър се чувстваше съвсем сам. Докато седеше на леглото и се взираше в плика, депресията му внезапно изчезна, заменена от много по-силно чувство. Чувство на вина.

Защо бе чакал толкова години, без да предприеме нищо? Та той бе опитен следовател. И въпреки това никога не бе разследвал онзи случай, който смяташе за по-важен от всички останали. По-важен дори от осъждането на брат му и изпращането му в затвора. Въпреки това не бе направил нищо. И бе оставил времето да минава.

Прибра писмото в чантата и дръпна ципа, след което го заключи с катинарче с шифър. Зачуди се дали да позвъни на брат си. Но Боби най-вероятно щеше да подходи логично и да се отнесе пренебрежително към чувствата, които по-малкият му брат изпитваше. В момента Пулър не се нуждаеше нито от логика, нито от пренебрежение. Нуждаеше се от човек, с когото да поговори, човек, който да не изисква от него практичност или здрав разум.

Погледна часовника си. Надяваше се, когато пристигне във Форт Монро, свещеникът вече да е открил адреса на отец Руни. Заключи стаята си и тръгна към колата.

Зави зад ъгъла и я видя. Тя седеше царствено на предния капак на шевролета му като изящен орнамент от плът и кръв. Пулър остана толкова смаян, че едва не се блъсна в един от стълбовете на верандата.

— Чух, че се нуждаеш от приятел — каза Вероника Нокс.

Роджърс взе душ, облече новите си дрехи и пъхна смартфона във вътрешния джоб на сакото си. Потегли към „Камуфлаж“ и паркира отзад. Влезе през предната врата и погледите, с които го удостои персоналът на бара, му подсказаха, че всички са научили за схватката с гиганта Карл. Ако случайно някой срещнеше погледа му, бързо извръщаше очи.

Това го устройваше идеално. Не бе дошъл тук, за да си търси приятели. Интересуваха го само парите.

Въведоха го в кабинета на Хелън Майърс, която го очакваше. Беше се преоблякла в елегантен черен костюм с панталон и обувки на висок ток. Косата й се спускаше на вълни по раменете й, а лицето й бе гримирано.

— Къде е Карл? — попита Роджърс.

— Тази вечер не е на работа. Трябваше да се погрижи за някои неща.

Роджърс кимна. Предположи, че Карл трябва да се погрижи за счупен пръст, наранен гръклян, навехнат крак и изкълчена ръка. Но това не беше негов проблем.

В следващите трийсет минути Майърс му изнесе лекция, посветена на политиката на бара и служебните му задължения.

— Половината шофьорски книжки, които ще ти покажат, са фалшиви. Могат да пият алкохол, ако са на двайсет и една години. Не допускаме никого под тази възраст. Не правим изключения. Повечето войници, които идват, са на деветнайсет-двайсет. Задачата ти е да ги държиш вън от заведението. Последното, от което имам нужда, е да ми вземат разрешителното, защото продавам алкохол на непълнолетни.

— Не смятате ли, че след като са достатъчно възрастни да се бият за страната ни, имат право да изпият една бира?

— Съгласна съм, но не аз приемам законите. Както може да се очаква, най-много клиенти имаме през уикендите. В понеделник оставаме затворени, за да можем да си поемем дъх, но през останалите дни от седмицата работим.

— Нещо друго? — попита Роджърс.

— Ще трябва да проявяваш дискретност и да разчиташ на добрата си преценка, Пол. Да, стремим се да не допускаме непълнолетни, но и не искаме да си създадем репутацията на място, където неоправдано гонят клиентите или се отнасят зле с тях. Това не се отразява добре на бизнеса.

— Разбирам.

— Също така всяка вечер имаме списък с ВИП клиенти, които трябва да пуснеш, без да се редят на опашката. Ще изпращам списъка предварително на телефона ти. Те ще идват, ще показват документите си, а ти ще сравняваш имената им със списъка и ще ги пускаш. Хората вътре ще ги съпровождат до специален салон в бара. Ще стоиш отвън през цялото време, освен ако не те повикат вътре. Ти си първата линия на нашата отбрана.