Дэвид Балдаччи - Ничия земя

Пулър обаче се взираше в лявата част на снимката. Където щеше да застане майка му, ако бе останала с тях. Това бе единствената семейна фотография, която някога бе носил със себе си на бойното поле, както и на всяка мисия, на която го бе изпращала армията. Както и по време на всяко разследване, което бе провел като агент на ОКР. Той нямаше снимки на майка си. Баща му бе издирил всичките и ги бе унищожил.

Пулър отмести бавно снимката, затвори очи и се върна… в онзи ден. Лицето на прозореца. Детските му игри навън. Усмивката.

На челото му се появи капчица пот.

Хайде, Джон. Случило се е още нещо. Боби знае. Преодолей тази бариера, която ти пречи да си спомниш. Виж нещата такива, каквито са били.

Остана в това положение още пет минути, напрегна се и стисна очи толкова силно, че го заболяха. После повдигна клепачи, но не помръдна от мястото си. Бариерата бе устояла. Не бе успял да я преодолее.

Пулър стана. Е, не бе успял да я пробие с главата си, но щеше да го направи по друг начин. Рано или късно щеше да открие истината.

Телефонът на Пулър иззвъня, докато той вървеше към колата си. Беше Карол Пауърс.

— И така — започна тя, — проведох няколко разговора и най-после открих Луси Бристоу.

— Луси Бристоу?

— Сигурно не я помниш. Беше приятелка на нашите майки. Трите бяха доброволки към католическата църква във Форт Монро. „Света Дева Мария.“

— Добре. Бързо се справи. Как успя?

Карол се засмя.

— Жените се отнасят към тези неща по съвсем различен начин. Ние пазим телефони и адреси, а срещите ни не се изчерпват с пиене на бира и гледане на футболни мачове. Поддържаме контакт по-дълго от мъжете.

— Може би си права.

— Луси беше на възрастта на майка ти, а мъжът й служеше под командването на баща ти. Както и да е, говорих с нея. В момента живее в Ричмънд. Не е толкова далече. И е готова да говори с теб.

— Спомня ли си нещо от онзи ден?

— Не съм я питала. Реших, че е по-добре да разкаже всичко на теб, Джон.

— Много ти благодаря. Оценявам помощта ти.

Тя му съобщи телефона, след което затвори.

Пулър позвъни на Луси Бристоу и тя се съгласи да се срещнат по-късно през деня.

Той потегли на северозапад, към столицата на Вирджиния. Част от него имаше чувството, че играе на онази детска игра на топло и студено. Колкото повече се отдалечаваше от Форт Монро, толкова по-студена ставаше следата. Предположи, че каквото и да се е случило с майка му, отговорът го очаква тук. Но за да стигне до него, трябваше да пътува докъдето се налага.

Пет минути след като излезе на магистралата, телефонът му иззвъня. Видя кой го търси. Прекият му командир, Дон Уайт.

Пулър се поколеба. Не искаше да вдига, за да не чуе нещо, което не желае да чуе. Дългът надделя и той отговори. Звъни ли командирът ти, трябва да вдигнеш телефона, каквото ще да става. В противен случай няма да останеш в армията.

— Да, сър?

— Пулър, получих обаждане от Дванайсети отряд.

— Да, сър?

— Информираха ме какво става.

Стомахът на Пулър се сви на топка.

— Дойдоха при мен, когато бях на свиждане при баща ми.

— Казаха ми и това. Агент Хъл ми изглежда способен следовател. Прегледах досието му. То е безупречно.

— Не се съмнявам. На мен също ми направи добро впечатление.

— Много жалко, че всичко това изплува точно сега.

— Много жалко — повтори като папагал Пулър.

— Остават ти още два дни отпуск, нали?

— Да, сър.

— Скъса си задника от бачкане в Германия. Направо разби ония копелдаци.

— Благодаря, сър. Там имах добър екип. Това ми помогна много.

— Така е. Както и да е, мисля, че се нуждаеш от малко по-дълга почивка, а не само от два дни. Затова си вземи цяла седмица. Върни се на служба, когато можеш.

Пулър не можеше да повярва на ушите си.

— Цяла седмица?

— Обади ми се. Потрябва ли ти още отпуск, само ми кажи. Не си спомням откога не си почивал, Пулър. Дори войниците имат нужда да заредят батериите.

— Да, сър, благодаря ви.

— И, Пулър, действай внимателно. Загазиш ли, може и да не успея да те отърва. Затова си прикривай фланговете, ясно?

— Ясно.

Връзката прекъсна и Пулър прибра телефона.

Посланието не бе еднозначно. Но той го бе разбрал съвсем ясно. Първо, отпускът му бе удължен. Второ, трябваше да е нащрек и да не очаква подкрепления.

Продължи напред по магистралата.

Луси Бристоу седна срещу Пулър на масичката за кафе в дневната си.

Той имаше чувството, че я вижда за пръв път. Беше дребничка, слаба, с къса сребриста коса с руси кичури. Очите й бяха твърде големи за малкото овално лице, а това правеше погледа й особено пронизителен. На китката си носеше златна гривна. Беше приготвила чай.