Дэвид Балдаччи - Ничия земя

Обиколката на Роджърс го отведе до фара, издигнат на Олд Пойнт Камфърт в далечната 1802 г. Той още работеше, което го правеше най-стария действащ фар в залива Чесапийк. Роджърс си го спомняше отлично. Част от обучението му изискваше да изкачи гладките стени на фара чак до самия му връх. При това нощем. Беше успял. Спомняше си как бе застанал на площадката на върха и бе вперил поглед в огромния залив и безкрайния океан отвъд него. В този момент бе решил, че го очаква светло бъдеще, в което може да постигне всичко. За пръв път се бе почувствал специален.

По време на разходката си Роджърс видя и стария арсенал, произвеждал патрони и гюлета за Съюза. Мина и покрай църквата „Света Дева Мария“ с нейните каменни стени и сводести прозорци, в която се бе молил като младеж. Като един съвсем различен младеж.

Впоследствие не бе пожелал да се моли на никого и за нищо. Всичко се бе променило. Той се бе променил.

Изкачи крепостната стена, за да огледа по-добре залива Чесапийк. Бе прекарал много време сред водите му в плуване, гребане и опити да оцелее при всякакви условия. Те го бяха накарали. Бяха го пречупили. И бяха събрали парчетата.

За да го пречупят отново. И отново. След време бяха престанали да събират парчетата.

Роджърс потри глава. Болката го навестяваше все по-често, ставаше все по-упорита и по-силна. Той нямаше представа защо. Върна се в микробуса и потегли. Мина покрай жилищата на офицерите.

В мига, в който видя Форт Монро, в главата му нахлу порой от спомени. Но никой от тях не можеше да се сравни с онова, което изпита, когато спря пред сградата, известна някога като Блок Кю. Тя се издигаше в отдалечен ъгъл на форта и около нея имаше широко празно пространство. Бе оградена с висока ограда, увенчана с бодлива тел. На портала стоеше въоръжена охрана. Задачата им бе да държат някои хора вън, а други вътре.

Роджърс бе от вторите.

За разлика от много други големи сгради тук Блок Кю не пустееше. Паркингът отвъд оградата бе пълен с коли. Лампите вътре светеха. Докато Роджърс наблюдаваше сградата, някой излезе от страничната врата, отдалечи се малко и запали цигара.

И навремето оградата бе с бодлива тел. На портала също бе стояла въоръжена охрана. Роджърс се зачуди дали електронната охранителна система, която съществуваше някога, е останала. Неслучайно си зададе този въпрос. Беше се върнал във Форт Монро, за да проникне в тази сграда. И вече си бе съставил план.

Докато наблюдаваше, пушачът захвърли фаса и тръгна обратно към вратата. Използва картата си за достъп, за да я отвори, след което влезе, за да продължи да изпълнява работните си задължения, каквито и да бяха те.

Има и електронна система, значи.

Роджърс бе видял достатъчно. Напусна форта и тръгна да търси работа, която се заплаща в брой и не изисква попълването на каквито и да било документи. Беше му омръзнало да спи в коли. Искаше стая и легло. И баня.

Когато се отдалечи от Форт Монро, го обзе спокойствие, каквото не бе изпитвал от много, много отдавна. Усещането бе приятно. Обикновено мислеше само как да нарани или да убие някого. Но вината не бе негова. Така бе устроен.

Всъщност други го бяха устроили така.

Пулър погледна имейла. Замисли се дали да го отвори или не. Той съдържаше информация, която му трябваше. Но също и информация, която част от него не искаше да узнае.

Шайрин Кърк не си бе губила времето. Явно вече бе уведомила ОКР, че представлява Джон Пулър-старши, и бе изискала цялата документация по случая. Служителите на ОКР действаха изключително ефективно дори когато ставаше въпрос за случай отпреди трийсет години, затова веднага й бяха изпратили необходимите материали. Фактът, че Шайрин Кърк бе дългогодишен военен адвокат и познаваше всички важни клечки в следствените отдели на различните видове войски, допълнително бе стимулирал усилията им. Никой не искаше да я ядоса, независимо дали тя продължаваше да носи униформа или не. Шайрин можеше да подаде оплакване по-бързо, отколкото някой рейнджър да изпразни пълнителя на пистолета си.

След като си тръгна от Форт Монро, Пулър се върна в мотела, отвори лаптопа си и зачете файла. Първото нещо, което видя, бяха големите печатни букви.

РАЗСЛЕДВАНЕ НА ИЗЧЕЗВАНЕТО

НА ЖАКЛИН ЕЛИЗАБЕТ ПУЛЪР

Пулър прокара пръст върху пълното име на майка си. Беше изписано съвсем вярно, но през осемте години, в които тя бе негова майка, той я бе наричал само „мамо“.

А след това? След това рядко бе използвал тази дума.