— Не и у нас. Но както вече ти казах, татко имаше изключително високо мнение за твоя баща.
— Явно е въздействал по този начин на всички, които е командвал. — Пулър замълча, докато обмисли следващия въпрос. — Карол, как беше облечена майка ми онази вечер?
— Как беше облечена?
— Да, по-всекидневно или…?
— О, не, официално. С хубава рокля, обувки на висок ток, прическа, грим… всичко. Беше много красива. Спомням си, че когато излезе, се възхитих наум колко елегантна изглежда. Странно, но си го спомням съвсем ясно. Момичетата в тази възраст си падат по дрехи и бижута. Мога да ти кажа от личен опит с двете ми дъщери, че това не се е променило.
— Но къде би могла да отиде, облечена по този начин?
Карол не отговори веднага.
— Може да е отишла на някое мероприятие, организирано от офицерските съпруги. Или на вечеря с приятелка.
— Но това щеше да се разбере по време на разследването.
— Предполагам, че си прав. По онова време нямаше много места, на които да отидеш да потанцуваш, да пийнеш и да се забавляваш — отвърна замислено Карол. — Не че майка ти би го направила — побърза да добави тя. — Все пак това не са места, на които ходят сами омъжените жени.
Дали се е облякла така, за да впечатли някого? Друг мъж може би? Ами ако баща ми е разбран? И я е проследил?
— Познаваш ли някоя от приятелките й от онова време? Някоя, с която би могла да споделя?
— Трябва да помисля. Майка ми например.
— Баща ти ми каза, че е починала преди няколко години. Съжалявам.
— Благодаря. Това е цената на любовта — загубата разбива сърцето ти.
Аз ли не знам?
— Може би ще се сетя за някое име. Тогава ще ти позвъня. Семейството ми поддържа връзка с някои хора, с които бяхме приятели във Форт Монро.
— Ще ти бъда много благодарен.
Пулър й остави номера си.
— И… Джон?
— Да?
— Надявам се да откриеш това, което търсиш.
— Аз също.
Пол Роджърс обикаляше из Форт Монро. Правеше го вече за дванайсети или тринайсети път и при последната си обиколка забеляза неща, които бе пропуснал при предишните. В някои отношения мястото приличаше на холивудски декор на малко градче. Липсваха единствено снимачните екипи и актьорите.
Преди трийсет години той бе живял тук. Тогава бе млад, на двайсет и няколко, самотен, объркан, уплашен.
И сега си оставаше все така сам. Но вече не бе нито объркан, нито уплашен.
Огледа артилерийската площадка, която обикаляше форта по цялото протежение на крепостния вал. Често бе тичал по тази ивица трева и знаеше, че дължината й е точно един километър деветстотин и трийсет метра. Издигнати за шестнайсет години, стените на форта, наричан Чесапийкския Гибралтар, бяха дълги над километър и половина и обгръщаха площ от двеста и четирийсет декара. Тук-там още се виждаха ръждясалите оръдейни платформи, останали от батареите, разположени в края на XIX в., по времето на Уилям Ендикот, тогавашния министър на отбраната. Тези оръдия заменили безнадеждно остарелите топове. Корабите можели да стрелят отдалече, а топовете не можели да им отвърнат, тъй като обхватът им бил далеч по-малък. Проблемът бил решен с монтирането на оръдията. След появата на самолетите обаче и оръдията на Ендикот остарели безнадеждно. С времето Форт Монро бе загубил голяма част от стратегическите и тактическите си предимства. Фокусът се бе изместил върху административни дейности, върху „теорията и обучението в армията“, в резултат на което Форт Монро се бе превърнал в център на военната наука.
Роджърс погледна водата в рова около крепостните стени и забеляза, че тинята, трупала се в продължение на два века, е намалила дълбочината на рова, който бе станал толкова плитък, че на места се виждаха пясъчни наноси. Той зарея поглед над тесния канал към мястото, където броненосците „Монитор“ и „Вирджиния“, съответно от флота на Съюза и на Конфедерацията, бяха провели първия морски дуел между бронирани бойни кораби. Каналът бе плитък и по-дълбоката му част минаваше в непосредствена близост до стените на форта, затова корабите плаваха плътно до брега. Роджърс си спомняше, че самолетоносачите минаваха толкова близо до Форт Монро, че хвърляха сянка върху строевия плац.
По онова време Роджърс бе решил да научи колкото се може повече за историята на Форт Монро. По време на Гражданската война трима роби преплували канала и помолили за убежище. Командирът на гарнизона генерал Бенджамин Бътлър удовлетворил молбата им. Впоследствие пред крепостта се появили парламентьори на Конфедерацията, понесли бяло знаме, и поискали робите да им бъдат върнати. Дори се позовали на приет наскоро федерален закон за избягалите роби. Бътлър, който по-рано бил адвокат, им изнесъл цяла лекция за тънкостите на американското право. След като щатите от Конфедерацията не се смятат за част от Съединените щати, а са се отделили от тях, изтъкнал Бътлър, те не могат да се ползват от закрилата на федералното законодателство. А след като въпросните роби са били използвани във военни действия срещу Севера и са преминали незаконно границата между Конфедерацията и Съюза, продължил Бътлър, те трябва да бъдат смятани за „контрабанда“ и да бъдат задържани. Думите му достигнали до безброй роби, хиляди от които потърсили убежище като „контрабанда“ във Форт Монро, наречен по този повод Крепост на свободата.
Читать дальше