Дэвид Балдаччи - Ничия земя

Много рядко бивш затворник бива удостоен с честта на името му да бъде кръстен парк, помисли си Пулър.

Самият форт, разположен в южния край на полуостров Вирджиния, бе контролирал плавателния канал между Хемптън Роудс и залива Чесапийк още от началото на XVII в. Седмоъгълната постройка бе най-голямото каменно укрепление, издигано някога в Съединените щати. Официално то бе кръстено Форт Монро едва през 1819 г. Задачата му по онова време била да попречи на евентуален противник да дебаркира, да се насочи по крайбрежието към Вашингтон и да опожари града, както британците през 1812 г.

От другата страна на канала имаше още едно укрепление — Форт Уул. Кръстосаният огън на двата форта установявал пълен контрол върху корабоплаването. Корабите, които се опитвали да се промъкнат през канала, не можели да плават от далечната му страна с надеждата да избегнат обстрела от бреговата артилерия.

Всичко това вече нямаше значение. Форт Монро не бе изстрелял нито един снаряд през последните двеста години и никога не бе падал във вражески ръце. И никога нямаше да падне, освен ако не се случеше почти невъзможното и не се появеше нов враг.

Или ако в Америка не започне нова гражданска война.

Предвид сегашната политическа ситуация този вариант се струваше на Пулър много по-вероятен в сравнение например със севернокорейски десант по бреговете на Вирджиния.

След затварянето на военната база щатът бе получил обратно голяма част от земите, използвани от военните. Повечето жилища бяха продадени или отдадени под наем, докато сделките за търговски площи се сключваха много по-трудно.

Пулър подкара по крайбрежния път, който водеше към главния вход на форта. Мина покрай кораби със странни имена като „Саси Сара“, които ръждясваха във водата. Откри място за паркиране близо до внушителния хотел „Чеймбърлин“, превърнат в комплекс за възрастни хора, и продължи пеша. Извади от сака си фотоапарат, който използваше за заснемане на местопрестъпления, и го окачи на врата си.

Слънцето бе изгряло и соленият въздух изпълваше ноздрите му. Подмина къщите покрай брега. Най-голямата от тях навремето бе за генерала с четири звезди на пагона. В по-малките около нея бяха настанени генералите е две и три звезди.

Улицата бе потънала в тишина. От двете й страни се издигаха дървета, а просторните двуетажни тухлени постройки имаха веранди, които минаваха по цялата дължина на фасадите им.

Пулър откри адреса, който търсеше. Къщата се намираше точно на ъгъла. Имаше голям заден двор, а тревата бе грижливо окосена. Изглеждаше добре поддържана, но в нея сякаш не живееше никой. Пулър я заобиколи и влезе в задния двор. Застана по средата му и се върна назад в спомените си.

Беше тук и си играеше. С бейзболна топка и ръкавица. Брат му бе някъде другаде. Вероятно четеше книга в библиотеката. Баща му отсъстваше, както обикновено. Затова Пулър си играеше сам. Той прекарваше доста време сам. Брат му се бе оказал твърде развит за годините си в интелектуално отношение. Предпочиташе да чете и да мисли, вместо да хвърля топка.

Пулър се обърна и погледна прозореца в средата на задната фасада. Там се намираше банята на родителите му. Там бе видял лицето на майка си. Спомни си как тя му се усмихна. С кърпа, увита около главата й, и доволно изражение на лицето. Наистина ли изпитваше задоволство?

Къде бе отишла онази вечер, когато бе смятала, че съпругът й няма да се прибере? Отговорът го прониза като удар с нож. При друг мъж?

Засне с фотоапарата всичко, което виждаше. Тъкмо приключи, когато някой извика:

— Ей?

Пулър се обърна и видя някакъв човек в далечния ъгъл на двора. Ядоса се на себе си, че му е позволил да се приближи толкова, без да го усети.

Мъжът бе висок около метър и седемдесет и пет. Наближаваше осемдесетте, изглеждаше леко наедрял, но в прилична форма. Косата му бе побеляла и започваше да оредява на темето, но мустаците му бяха прошарени. Бе облечен с бежов панталон и зелено армейско яке.

Пулър пристъпи към него и едва тогава го позна.

— Господин Демирджиян?

Стан Демирджиян направи крачка напред, но изражението му не подсказваше, че го е познал. Миг по-късно възкликна:

— Боже мой! Да не си някое от момчетата на Пулър?

— Джон.

Двамата се ръкуваха.

— Приличаш на баща си — каза Демирджиян. — Но си още по-висок.

— А вие изглеждате все така готов за битка.

Възрастният мъж се засмя.

— Да бе, да. — После се сепна и доби сериозно изражение. — Предполагам, че са ти казали.