Дэвид Балдаччи - Ничия земя

— Всички се чувстваме неудобно в подобна ситуация, господин Демирджиян. Това се отнася с най-голяма сила за вас. Не бих искал да бъда на ваше място.

— Не бива да вярваш дори за секунда, че споделям мнението на Линда, защото това не е така. Но тя е на смъртно легло, Джон, и това беше много важно за нея. Не съм имал намерение да търся скелети в гардероба на баща ти. Той е последният човек на Земята, на когото бих искал да навредя. Но както ти казах, ако не го бях направил, Линда щеше да намери друг.

— Разбирам — кимна Пулър и обмисли внимателно следващите си думи. — Смятате ли, че мога да поговоря с нея?

— Очаквах да ми зададеш този въпрос.

— Не искам, ако това ще я разстрои. Казвам го съвсем искрено…

— Не мисля, че нещо може да я разстрои. Тя е силна жена. Аз воювах, но тя отгледа седем деца със скромна сержантска заплата, и то съвсем сама, защото аз все отсъствах. Местихме се четиринайсет пъти, преди децата да пораснат. Чудя се кой от нас има по-силен характер.

— Значи мога да говоря с нея?

— Мен ако питаш, тя започна всичко това. И трябва да стигнем до дъното на тази история. Става въпрос за баща ти все пак. Ти също имаш някакви права…

— Благодаря.

— Ще уредя въпроса. Можеш да минеш по-късно. Напоследък тя спи до късно. Остави ми телефона си и ще ти позвъня.

Докато двамата вървяха към колите си, Демирджиян каза:

— Ще поздравиш ли баща си от мен, когато го видиш следващия път?

— Непременно.

— Той не знае за това, нали?

— Не. Не съм сигурен дали изобщо ще е в състояние да разбере какво става.

— Може би така е по-добре.

— Може би — съгласи се Пулър.

— Не се съмнявам, че разследването ще оправдае баща ти напълно.

Пулър се качи в колата си с мисълта, че не изпитва същата увереност като стария войник.

Пулър се обади на брат си веднага след като се върна в мотелската си стая. Робърт вдигна на второто позвъняване.

— Моля те, не ми казвай, че разследваш случая — бяха първите думи на брат му.

— Добро утро и на теб, братле.

— Тук е следобед. Ти къде си?

— Във Вирджиния.

— Ясно… Къде по-точно във Вирджиния? Може би във Форт Монро?

— Да не би да ме следиш с шпионски спътник?

— Не, но имам един на разположение. Мога да проследя и чипа в мобилния ти телефон. А ти можеш да ми спестиш усилията и да ми кажеш сам.

— Току-що говорих със Стан Демирджиян.

— О, предполагам, че си го срещнал съвсем случайно — каза саркастично Робърт.

— Това е самата истина. Дойдох да огледам стария ни квартал и се натъкнах на него.

— Шегуваш се!

— По-късно ще разговарям с жена му. Тя е в хоспис.

— И какво точно очакваш да спечелиш с това?

— Да получа някои отговори евентуално.

— Шефът ти в ОКР няма да те потупа по рамото, като разбере, че си пъхаш носа в тази история.

— Никой не ми е заповядал да стоя настрана от нея. Освен това не съм тук в качеството си на следовател. В края на краищата става въпрос за баща ми, нормално е да проявя интерес.

— Знаеш, че в армията не разсъждават по този начин.

— Въпреки това ще говоря с Линда.

— И тя ще ти каже, че е убедена, че татко е убил мама. Защо си правиш труда?

— Искам да го чуя от нея, Боби. Писмото представя силно редактирана версия на думите й. Така поне ми каза Стан.

— Значи възнамеряваш да разпитваш жена на смъртно легло за събития отпреди трийсет години?

— Просто ще я изслушам. В крайна сметка тя започна всичко това.

— А после какво?

— Не знам. Още не съм си съставил план.

— Армията ще ти го състави. На военния съд.

— Не съм нарушил никакви заповеди просто защото не съм получил такива. Освен това съм в отпуск и мога да правя каквото си искам.

— След като си военен, не можеш да правиш каквото си искаш. Много добре го знаеш!

— Благодаря за лекцията — отвърна рязко Пулър.

— Джон, само те предупреждавам да внимаваш…

— Стига толкова — прекъсна го Пулър. — Вярваш ли, че татко я е убил?

— Как очакваш да отговоря на подобен въпрос? Нямам представа!

— Мисля, че го подозираш.

— А ти какво смяташ?

— Мисля, че родителите ни се обичаха и татко никога не би вдигнал ръка срещу нея.

Робърт не отговори веднага. Всъщност мълчанието му се проточи прекалено дълго и Пулър реши, че връзката се е разпаднала.

— Боби? Чу ли какво…

— Да, Джон, чух.

— И?

— С времето паметта започва да действа избирателно и да определя кои спомени да запазим и кои не. Поне при повечето хора. Аз обаче, за добро или зло, помня почти всичко.