Дэвид Балдаччи - Ничия земя

— Затова съм тук.

— Разбирам. Отбих се тази сутрин, за да огледам стария квартал. Никога не съм предполагал, че ще затворят Форт Монро. Не и предвид историята му и всичко останало. Капитан Джон Смит, прочутият изследовател, основал първата английска колония в Новия свят, е хвърлил котва тук. Пак тук са пристигнали първите роби, които холандците разменили за провизии, от които се нуждаели.

— Но дори Министерството на отбраната е принудено да върви в крак с времето и да пести пари — изтъкна Пулър.

— Да. Живеехме тук в служебна квартира. Мина цяла година, преди да я получим.

— Така беше.

Демирджиян продължи със замечтано изражение, сякаш се бе върнал далече в миналото.

— В Монро живееха само най-важните клечки. Генералите с по една и две звезди на пагоните дори нямаха адютанти, както в другите военни бази. Вървяха сами по улиците. Тук служеха стотина полковници, докато на други места нямаше и една дузина.

— Да, Форт Монро беше много специален в това отношение.

— Но баща ти нямаше нужда от адютант. Оправяше се сам.

Двамата мъже се взираха неловко един в друг.

— Виж какво — каза Демирджиян, — искам от самото начало да знаеш, че не съм съгласен с Линда. Тя обаче настояваше. А в момента е…

— Знам за здравословното й състояние и много съжалявам. Пазя само хубави спомени от нея. Беше мила и добра.

— Много любезно от твоя страна, Джон. Линда беше страхотна съпруга, майка, баба. Но това я измъчваше.

— Кога започна да говори за майка ми и баща ми?

— Преди около три месеца. Ей така, изневиделица. Тъкмо я бяхме настанили в хоспис. Трябва да разбереш, Джон… — Демирджиян замълча, после каза: — Чух, че и ти си в армията.

— Старши военен следовател, Седемстотин и първи отряд на Военната полиция в Куонтико.

— Елитно поделение — отбеляза Демирджиян. — Подборът е много стриктен.

— Да, сър.

Старецът махна с ръка.

— Никога не са ме наричали така дори когато носех униформа, защото не бях офицер. Не заслужавам подобно обръщение и сега, като пенсионер.

— Бяхте страхотен старши сержант. Баща ми често го повтаряше. А както много добре знаете, на него трудно можеше да му се угоди.

Демирджиян се огледа.

— Помня, когато идвахте на барбекю в задния двор. Двамата с брат ти тичахте и си играехте на войници. Беше в кръвта ви.

— А вие бяхте добър приятел на татко. И на нас.

— Бих минал през огън заради баща ти, Джон. По дяволите, аз наистина минах през огън заради него. През картечен огън, през артилерийски огън, дори през напалм, хвърлен от собствените ни пилоти. Във Виетнам подобни неща се случваха по пет пъти на ден. И всеки път баща ти беше до мен. Вече беше подполковник. Не се налагаше да се сражава рамо до рамо с войниците. — Стан Демирджиян потри брадичката си и продължи: — Когато стана генерал-майор, го назначиха за командир на Сто и първа дивизия. По мое скромно мнение беше най-добрият командир, който „Орлите“ са имали някога. После му дадоха още една звезда и му повериха цял корпус.

— Страхотна кариера — съгласи се Пулър.

Чувстваше се малко неловко, тъй като нямаше представа къде ще го отведе това пътуване из миналото на баща му.

Демирджиян заби поглед във върховете на обувките си и остана така няколко секунди. После призна:

— Нямам представа как й влезе тая муха в главата. Преди около месец ми каза, че иска да съобщи на властите. Едва не получих инфаркт, като ми призна какво е намислила. Умолявах я да се откаже. След трийсет години? Кой ще помни каквото и да било? Ами баща ти и състоянието, в което се намира? Не може да каже нито една дума в своя защита.

— Откъде знаете?

Демирджиян зарея поглед над главата на Пулър и изражението му се промени.

— Отидох му на свиждане преди години. Не беше същият човек, но си ме спомни. Спомни си част от доброто старо време.

— Да, тогава още имаше моменти на просветление. Вече не.

Демирджиян поклати глава.

— Аз съм корав човек, но напуснах болницата просълзен. Да видя баща ти в това състояние…

Пулър не каза нищо. Остави стареца да изтрие навлажнените си очи и да продължи.

— Линда обаче не мирясваше. Не направех ли каквото искаше, щеше да намери някой друг. Дори ми го каза. Реших, че по-добре да съм аз… аз да забия ножа в гърба му, така да се каже. — Вдигна глава и погледна Пулър. — Показаха ли ти писмото?

— Да.

— Е, смекчих тона му, и то доста. Не се съмнявам, че въпреки това пак си останал шокиран от съдържанието му, но нейните думи, трябва да призная, бяха доста по-остри от моите. Имах чувството, че я предавам по този начин.