Дэвид Балдаччи - Ничия земя

— С какво мога да ви помогна?

Пулър показа значката си.

— Бях тук в нощта на стрелбата. Мисля, че тогава вие работехте на бара.

— Точно така. Спомням си ви…

— Какво правите тук толкова рано?

— Госпожа Майърс ме помоли да дойда, щом полицията разреши да отворим бара. Просто проверявам едно друго, почиствам…

— Възнамерявате да отворите? — попита Нокс.

— Това зависи от госпожа Майърс.

— Като стана въпрос за нея, имате ли представа къде може да е?

Мъжът поклати глава.

— Тя има къща в града, но знам, че не е там. Минах покрай дома й на път за насам. Беше тъмно, колата й я нямаше.

— А има ли друга къща?

— Има крайбрежна вила в Северна Каролина. Може да е там. Само на два часа път от тук е…

— Имате ли адреса?

— Да, но не мисля, че имам право да го давам.

Пулър вдигна служебната си карта.

— Тук пише: Армия на Съединените щати. Ние сме добрите. А тя може да е в опасност. Смятаме, че е била мишената на нападателите.

— О, господи! Наистина ли?

— Да. Адресът, ако обичате.

Минута по-късно Пулър и Нокс напуснаха „Камуфлаж“ с лист хартия, на който бе написан адресът на вилата на Майърс. Качиха се в колата и потеглиха.

Нокс се взираше в телефона си. Натисна няколко клавиша и въведе адреса.

— Барманът беше прав. На два часа път от тук е. Има и още нещо.

— Какво?

— От там до имението на Балард са само трийсет минути.

— Интересно. Едва ли е случайно.

— Подозираш, че Майърс работи с Балард? — попита Нокс.

— Защо му е на Балард да краде собствените си тайни и да ги предава на Шарпантие?

— По дяволите! Този случай е толкова объркан.

— И става все по-объркан.

Едно вдишване, две вдишвания, три вдишвания.

Майърс спеше, все така завързана за стола. Главата й бе клюмнала на гърдите, косата й бе разрошена. Измърмори нещо насън, но Роджърс не разбра нито дума.

Джош Куентин също спеше, завързан за стол като Майърс.

Вечерта бяха получили съобщение от Джерико, че е заета в момента, но ще се срещне с тях на сутринта. Важното бе, че тя щеше да дойде тук. И Роджърс много добре знаеше как ще я убие.

Предусети наближаването на пристъпа и излезе тичешком от спалнята. Стигна навреме до банята и повърна в тоалетната. Свали трескаво дрехите си, защото цялото му тяло изгаряше. Влезе под душа и пусна студената вода. Въпреки това имаше чувството, че е попаднал в сауна. Или в пещ. Хвана се за тръбата на душа и стисна. Усети как металът поддава под пръстите му и го пусна, преди да го е смачкал.

Облегна се на плочките, започна отново да брои вдишванията си, но въпреки това продължаваше да губи контрол над собственото си тяло, смазан от отчаяние.

Той бе Атлас, но без съответната сила.

За пръв път в тежкия си живот Пол Роджърс изпита колебание дали е в състояние да довърши започнатото. Не знаеше дали ще оцелее достатъчно дълго. Съдбата би си направила прекалено жестока шега, ако го оставеше да умре на сантиметри от целта, която бе преследвал с десетилетия; ако го оставеше да умре в краката на Джерико, вместо да отнеме живота й.

Той излезе изпод душа, избърса се и седна на тоалетната. Болката постепенно отшумя, вътрешният огън загуби силата си. Облече се отново и се върна в стаята при двамата си пленници.

Когато седна, установи с изненада, че Майърс е отворила очи.

— Знам, че имаш сериозни основания да я мразиш — каза тя.

Роджърс я погледна. Не откъсна очи от нея в продължение на няколко секунди, след което извърна глава.

Майърс кимна към Куентин и подхвърли:

— Не бих му имала доверие.

— Аз нямам доверие на никого — отвърна Роджърс и я изгледа толкова свирепо, че тя пребледня и сведе поглед.

— Какво ще правиш с мен?

— Казах ти вече, пристигне ли Джерико, ти си свободна.

— Видях какво направи с онези мъже в бара. Не мисля, че тогава уби хора за пръв път.

Той я погледна.

— Аз съм създаден, за да убивам. Това е единствената причина за моето съществуване.

— А онези белези?

— Белезите ме направиха по-силен. — Роджърс се почука по главата. — Но това тук ме направи убиец.

Майърс понечи да каже нещо и Роджърс вдигна ръка.

— Край на приказките.

Времето му изтичаше. Нощта премина в утро.

Майърс заспа отново. Куентин изобщо не се събуди, може би защото вярваше, че коварните му действия ще гарантират оцеляването му.

Роджърс се взираше в пода. Докато часовникът не удари осем. Тогава шумът от приближаващ се автомобил го накара да отиде до прозореца.