Дэвид Балдаччи - Ничия земя

— Някой за малко да я счупи. Провери ли за следи от инструменти?

— Не мисля, че са използвани инструменти. Струва ми се, че е направено с голи ръце.

— Тръбата е метална, освен това е достатъчно дебела, за да издържи на водното налягане.

— Мога да се сетя само за един човек, който мачка метала, все едно е пластилин.

— Пол. Значи е бил тук. Смяташ ли, че той е бил вързаният?

Пулър поклати глава.

— Това въже не би го удържало.

— Тогава той е вързал някого. Майърс?

— Домът е неин. Но може да е бил и Куентин.

— Как ли Пол е открил това място?

— Не знам, но несъмнено е бил тук.

— Но защо ще реши, че Майърс има нещо общо с Джерико?

— Не знам, Нокс! Може да е открил какво правят горе в бара.

— Нищо чудно. Нали е работил там.

Пулър огледа дивана и впери поглед в нещо.

— Няколко косъма… — каза той и ги вдигна. — Не ми се струва да са от косата на Майърс. На Куентин може би? А и неговата кола е в гаража.

— Може Пол да е търсил тъкмо него. Може да го е проследил до тук. И да не е очаквал да завари Майърс.

— Възможно е.

— Знаем, че двамата с Майърс са замесени в предаването на секретна информация. Логично е да се срещат тук — отбеляза Нокс.

— В такъв случай Пол, Майърс и Куентин са били тук заедно. И някои от тях са били завързани и с кърпа, пъхната в устата, за да не могат да извикат и да предупредят някого.

— Това означава, че Пол е вързал и двамата. Но къде са те сега? Дали не ги е отвел някъде?

Пулър кимна.

— Възможно е. Може да ги е използвал, за да си осигури достъп до Блок Кю и до Джерико.

— В такъв случай как ще влезем там без покана?

— Може би трябва сами да си я осигурим.

— Как?

— Разполагаме с два часа път до там, за да измислим как.

Роджърс отвори бавно очи. Имаше чувството, че на милиметри от главата му е стреляно с танково оръдие. Погледът му бе замъглен, а главата му — замаяна. Като алкохолик, който не е изтрезнявал цял месец. На всичко отгоре не можеше да помръдне ръцете и краката си.

Пляс.

Една ръка го шляпна леко по брадичката. Роджърс примигна бързо и фокусира погледа си. Клеър Джерико се взираше в него.

Той лежеше на носилка. Не беше вързан, но не можеше да помръдне. Облиза пресъхналите си устни.

— Какво ми направи? — попита тихо.

— Нищо особено. Анестетичен газ. Как се чувстваш?

— Не мога да движа крайниците си.

— Невроблокери. Въздействат на брахиалния плексус и на феморалния нерв, както и на куп други нерви, разбира се. И преди сме ги прилагали върху теб.

— И защо го направи? — попита той през стиснати зъби.

— Защото трудно мога да те удържа. Реших, че това е най-доброто средство. Не е болезнено и отшумява след време.

Той се огледа.

— Къде съм?

— На сигурно място, Димитри.

— Името ми е Пол.

— Точно така, Пол Роджърс.

Тя придърпа един стол и седна до него.

— Куентин те предупреди. Как? — попита той.

— Не ме е предупредил. Той е изпълнил инструкциите ти буква по буква.

— Как тогава разбра, че съм там?

— Джош Куентин никога не ме вика — отвърна тя. — Но аз вече бях нащрек.

— Защо?

Тя извади малък бележник от джоба на сакото си и го отвори на първата страница.

— Бил си осъден за убийство. Присъдата ти е била петнайсет години, но си излежал десет и си заслужил условно предсрочно освобождаване. За съжаление, досадна чиновническа грешка е причината да те освободят ден по-рано…

— Как разбра? Не можаха да ми вземат отпечатъци.

— ДНК — прекъсна го тя. — Взели са проба от твоята ДНК. Преди четири години се сдобихме с нея и разбрахме къде си.

— След като сте разбрали още преди четири години, защо не ме измъкнахте?

— Щеше да е много трудно. Все пак беше убил човек. Но те наблюдавахме и се радваме, че си те върнахме.

— Защо?

— За да те изследваме, разбира се. Разработихме система, за чиято дълготрайност нямахме представа. Сега си тук и можем да извършим прецизни тестове, които да ни покажат колко стабилно и издръжливо е онова нещо в теб.

— Бях в Блок Кю — каза Роджърс. — Нищо не се е променило.

— Щеше ми се да е така, Пол. Работата ни е толкова скучна, еднообразна, лишена от въображение… и, честно казано, глупава. Екзоскелети? Наномускулни влакна, които увеличават силата с някакви жалки трийсет процента? При положение, че успяхме да увеличим твоята сила повече от четиристотин процента. А екзоскелетите са тежки и тромави. По-добри очила за нощно виждане? Кого го е грижа? Вярно, течната броня е нещо друго, но не чак толкова иновативно. Виж, с бионичните боти преодоляхме недостатъците на армейските ботуши, справихме се с една от ахилесовите ни пети, така да се каже, но това също не е кой знае какво постижение. — Тя погали неподвижната му ръка. — Нищо не може да се сравни с онова, което направихме с теб, Пол. Ти изпълни задачата ни да създадем мета биологичен непобедим войник — каза Джерико и отмести ръката си. — Пентагонът обаче прекрати работата по програмата. Много глупаво решение, което ни върна десетилетия назад. Войните в Близкия изток щяха да протекат по съвсем различен начин, ако разполагахме с една дивизия бойци като теб. — Тя се пресегна и докосна онова място на главата му. — А това… това е перлата в короната на нашите постижения. Всичко останало, което сме постигнали, бледнее в сравнение с него. — Тя помълча, после добави с благоговение: — Бойна машина, която не познава страх. Най-великото достойнство на един войник.