Дэвид Балдаччи - Ничия земя

— Но не и Аталанта Груп? — попита Пулър.

— Ние работим по договор с Пентагона. Много добре знаете, че армията не би допуснала комерсиална употреба на нашите разработки.

— Но въпреки това извършвате подобни проучвания?

— Да, те са свързани с основната ни дейност, но сме ограничени само до военните им приложения.

— Някой друг обаче би могъл да им намери комерсиално приложение, нали? — попита Пулър.

— Зависи от това кой държи патентите. Всичко в моя свят се върти около интелектуалната собственост. Контролирате ли нея, значи контролирате и останалото.

— Но вие не знаете нищо по въпроса кой притежава патентите?

— Ще трябва да питате някого от юридическия отдел.

— Да — отвърна Пулър, докато почукваше с лъжичка по чашата си.

— Някой краде технологии? За това ли е всичко?

Пулър я погледна изпитателно.

— Нямам представа. Възможно ли е някой да краде от себе си?

Тя нямаше възможност да му отговори, защото той я сграбчи за ръката и я дръпна под масата.

Куршумът се заби на мястото, където допреди секунда бе седяла Ан Шепард.

Джош Куентин шофираше бързо. Не изглеждаше щастлив. И наистина не беше. Можеше да загине в „Камуфлаж“. Тази мисъл бе достатъчна да го накара да отбие мазератито и да повърне край пътя.

Страхуваше се от смъртта поради простата причина, че имаше прекалено много за губене. Той беше млад, красив и очарователен. Жените го обожаваха. Освен това беше и богат. И щеше да стане още по-богат. А беше едва на трийсет и две. Нямаше да позволи на никого да му отнеме това. Беше се издигнал от калта и не искаше да се върне там.

Куентин се насочи към гаража на крайбрежната къща и видя, че колата й е паркирана там. Надяваше се да има основателна причина да го вика. Той беше прекалено зает човек.

Отвори вратата на къщата. Миг по-късно светът около него потъна в мрак.

Куентин отвори бавно очи и видя първо коленете си, а после пода. Вдигна глава с усилие. В резултат на това елементарно движение остра болка прониза черепа му. Стомахът му се сви на топка, започна да му се повдига.

Някой сграбчи врата му и го изправи рязко на крака. Куентин извика от болка, преди да види пред себе си Роджърс.

— Какво, по дяволите, правиш? — изохка той.

— Много се забави. Майърс ти се обади още снощи.

— Какво ти влиза в работата?

— Трябва да ти задам няколко въпроса.

— На мен? Та ти си един скапан охранител в бара…

Роджърс стисна врата му достатъчно силно, за да види как очите му се подбелват. Куентин замахна с юмрук, който той блокира с лекота.

— Имам въпроси — повтори Роджърс. — Посегнеш ли ми отново, ще счупя всяка кост в тялото ти.

Куентин изгледа кръвнишки Майърс, която седеше срещу него, здраво завързана за стола.

— Кучка! Ти ме подмами!

— Той щеше да ме убие, Джош! — отвърна жално тя.

— Чудесно! — процеди Куентин. — Сега ще убие и двама ни.

Роджърс стовари юмрук в челюстта му.

— Млъквай!

Куентин зави от болка, но Роджърс го хвана за брадичката и го завъртя така, че двамата да застанат очи в очи.

— Имам въпроси. Отговориш ли ми, няма да те убия.

— Глупости! Толкова тъп ли ти изглеждам?

— Не искам теб. Искам нея.

— Кого? — попита недоумяващо Куентин.

— Клеър — отговори му Майърс. — Иска Клеър Джерико.

Куентин обмисли новината, след което попита предпазливо:

— Искаш да убиеш Клеър? Защо?

— Имам си причини.

— Джош, не откачай — извика му Майърс.

— Млъквай, Хелън — сопна се Куентин. — Няма да умра заради нея.

Роджърс погледна Майърс и каза:

— Това е единственият начин да останете живи.

— И няма да ни убиеш, ако ти осигурим Джерико? — попита Куентин.

— Вече го казах.

— Но ние можем да съобщим на полицията за теб… — заяви Майърс.

— По това време вече няма да съм тук.

Тя погледна бледото му лице.

— Тези белези… Ти… ти умираш ли?

Роджърс не й отговори. Обърна се към Куентин и попита:

— Къде е тя?

— Не бързай толкова — отвърна Куентин. — Искам някакви гаранции. Все пак става въпрос за живота ми.

Роджърс стисна врата му по-силно.

— Виж какво — успя да изрече Куентин, — убиеш ли ме, няма да се добереш до нея.

Роджърс отслаби хватката си.

— Къде е тя?

— На едно от следните две места. Имението на Крис Балард, което се намира съвсем наблизо… Знаеш ли къде е?

Роджърс кимна.

— Или в Блок Кю във Форт Монро. Знаеш ли и него?

— Познавам го като пръстите на ръцете си — отвърна Роджърс. — Но на кое от двете?