Жозе Родригеш душ Сантуш - Ключът на Соломон

Свали димящото оръжие и се взря в тялото на мраморния под, облегнато на една от колоните. Голямо кърваво петно аленееше на гърдите на майор Фуентес — резултат от трите изстрела, които го бяха улучили там; един от тях със сигурност в сърцето. Главата му обаче изглеждаше още по-зле беше станала на пихтия, особено тилът. Два куршума го бяха улучили в лицето, бяха минали през задната част на черепа, разпръсквайки кръв и парченца кости и мозък по пода.

— Ммм! Ммм!

Томаш погледна към мраморната маса в центъра на залата. Мария Флор се взираше в него, а по лицето й се четеше облекчение, молба и благодарност. Омагьосан от погледа й, Томаш изпусна пистолета и се отправи към нея бавно, като сомнамбул. Приближи се до масата и се поколеба; не знаеше как да постъпи — да махне лентата от устата й или първо да я развърже?

Най-много му липсваше гласът й. Зае се със залепващата лента. Махна я с бързо движение, за да й спести част от болката, и извади кърпата от устата й.

— Добре ли си? — бяха първите й думи. — Да не си ранен? Улучиха ли те?

— Разбира се, че не, мила моя — отвърна той и погали топлото й лице. — Ами ти? Как си?

Кафявите очи на Мария Флор се навлажниха, сълзите й се плъзнаха по лицето, мокрейки зачервената й кожа и къдриците й, а той се развълнува от реакцията й и я прегърна; в началото леко, сякаш тази жена бе деликатно бижу и се страхуваше да не го счупи, след това я притисна силно, за да усети ударите на сърцето й и живота във вените й. Сграбчи я здраво, за да бъде само негова, сграбчи я така, сякаш се страхуваше да не я изгуби, и никога повече нямаше да я пусне.

Алените покриви на къщите и зеленият пейзаж на португалската провинция летяха бързо през прозореца на влака. След като хвърли меланхоличен поглед към горичката, която отминаваха, Томаш за пореден път насочи вниманието си към пета страница на вчерашния "Вашингтон Поуст", който си бе купил от летище "Дълес" преди полета за Европа.

Заглавието на новината, която го интересуваше, гласеше: "Екип на ЦРУ сред жертвите в Триполи". В статията се съобщаваше, че сред руините на срутеното крило на американското посолство в Либия, разрушено преди няколко дни от атентат на радикални ислямисти, са открити телата на завеждащия на един от отделите в оперативната дирекция на американската разузнавателна агенция Самюел Дън, на стратегическия анализатор Питър Белами и на майор Мануел Бенитес Фуентес, един от най-заслужилите агенти на ЦРУ. Статията цитираше думите на признателност на директора на разузнавателната агенция за тримата мъже, които бяха жертвали живота си "за сигурността на Америка". Пишеше още за почестите, които тримата получават за "заслуги към нацията". Друга статия в края на същата страница съобщаваше за самоубийството на директора на Националната служба за тайни операции в ЦРУ Хенри Андерсън Фъч, който се бил удавил в Потомак; според достоверни източници, напоследък мъжът изглеждал "потиснат". В края на същата статия се споменаваше, че актът на самоубийство "шокирал" неговия стар приятел и заместник-директор на дирекция "Наука и технологии" Уолтър Халдерман, който заради случилото се помолил за предсрочно пенсиониране.

Историкът би се разсмял, ако всичко случило се през последните дни не бе причинило смъртта на няколко души, включително и на приятеля му Жорже. Не, каза си той. Всъщност не беше смешно. Разлисти вестника и отново прочете друга къса статия на десета страница на "Вашингтон Поуст", където се публикуваха местните новини. Съобщаваше се за затварянето на Ар стрийт и Ес стрийт в района на Шестнадесета улица заради учебна операция при пожар в една от сградите наоколо. Живеещите наблизо разказваха за хеликоптери, линейки и полицейски коли и недоволстваха заради провеждането на толкова грандиозно обучение между три и четири часа сутринта — време, което на никого не се струваше подходящо. От пожарната се оправдаваха, че са сметнали за по-разумно да проведат упражненията в този час, "за да не пречат на дневния трафик", като все пак се измъкваха с "ще го имаме предвид при следващи случаи".

Една ръка бутна вестника надолу.

— Е, миличък? Готов ли си?

Томаш вдигна поглед и видя Мария Флор, която му се усмихваше.

— Скоро пристигаме, скъпи. Не виждаш ли?

Историкът погледна през прозореца и видя индустриалната зона на Коимбра да профучава покрай тях, усети, че влакът намалява скоростта. Смътно си спомни, че бе чул високоговорителите във вагона да обявяват пристигането им, и видя няколко души да събират нещата си, подготвяйки се за слизане.