Жозе Родригеш душ Сантуш - Ключът на Соломон

Томаш кимна и американецът се плъзна, прилепен до стената, и се скри зад една колона. Когато се почувства готов, той направи знак на другарите си, които бяха останали на стълбището.

— Чуваш ли ме? — попита Томаш на португалски. — Кажи ми дали похитителят е в тази зала.

Тя закима енергично. Това разтревожи историка. Огледа се във всички посоки, но не забеляза нищо подозрително. Където и да се спотайваше този мъж, те не го виждаха.

— Знае ли, че сме тук?

Мария Флор отново кимна.

— Къде е?

— Ммм! Ммм!

Глупав въпрос, упрекна се наум Томаш, защото тя не можеше да отговори със запушена уста.

— Внимавайте, Сам — каза той на английски, за да предупреди Дън. — Тя каза, че мъжът, който я е отвлякъл, е тук в залата.

Настъпи тишина. Сякаш всички бяха притаили дъх и чакаха някой да направи погрешна стъпка. Без оръжие Томаш се чувстваше безпомощен. Погледна към Питър и разбра, че той също не бе въоръжен. Колко глупаво! Разчитаха само на пистолета на мъжа от Националната служба за тайни операции, който се бе скрил между колоните в дясната част на залата. Ако изгубеше оръжието си, щяха да бъдат оставени на милостта на убиеца.

— Слушайте ме внимателно — изръмжа Дън, очевидно обръщайки се към агента, отвлякъл Мария Флор. — Идвам от Лангли и нося заповед от Хари Фъч. Операцията се отменя. Разбирате ли? Отменя се. Фъч се опита да се свърже с вас, за да ви даде новата заповед, но телефонът ви беше изключен. Ако сега го включите, ще видите, че имате няколко пропуснати повиквания от неговия номер. Давам ви две минути да проверите, след което ще напуснем скривалището си и ще освободим жената. Съгласен ли сте?

Изчакаха няколко секунди, но не чуха отговор. Всъщност мъжът не отговори, защото така щеше да издаде местоположението си. Все пак Дън смяташе, че бе подходил достатъчно разумно и неговият противник бе повярвал, че казва истината. В крайна сметка стигаше да се увери, че телефонът му не може да получава обаждания.

— Много добре — отново проговори Дън високо, — двете минути започват да текат сега.

В централното фоайе отново се възцари пълна тишина. Томаш нервничеше, искаше да отиде при Мария Флор и да я освободи, но знаеше, че трябва да изчака подходящия момент. Докато внимателно я наблюдаваше, той забеляза, че тя настойчиво кимаше с глава към лявата част на залата точно срещу мястото, където се бе скрил Дън. Централното фоайе имаше симетрична форма и на мястото, към което португалката сочеше, клатейки безспирно глава, също имаше дорийски колони. Движенията й можеха да означават само едно.

— Онзи тип е там — прошепна историкът сякаш на себе си, разчитайки знаците на Мария Флор, — зад колоните…

Той внимателно ги разгледа. Бяха изработени от идеално полиран зелен уиндзорски гранит и крепяха една носеща греда, а срещу всяка от тях имаше дървен стол, обърнат към центъра на залата, с гравирани египетски крила по облегалката. Освен тези неща Томаш не забеляза нищо особено. Нямаше и следа от нечие присъствие. Мария Флор обаче продължаваше усилено да кима в същата посока, сякаш искаше да му покаже колоните, и Томаш се почувства длъжен да предупреди Сам Дън. Повика го с едно "пссст" и посочи с пръст към колоните. Мъжът от оперативната дирекция кимна в знак, че е разбрал, и насочи вниманието си натам.

Секундарната стрелка на часовниците завърши втората си пълна обиколка и отбеляза края на срока.

— Двете минути изтекоха — заяви Дън на висок глас. — Надявам се, че вече сте проверили, че телефонът ви всъщност е изключен. Ако сте го включили, вероятно сте видели пропуснатите повиквания от Хари Фъч. Повтарям, че операцията е отменена по заповед на шефа на Националната служба за тайни операции. Разбрахте ли? — Той замълча, чакайки отговор, но нищо не се случи. — Сега ще освободим заложницата.

Бе по-лесно да се изрече, отколкото да се направи. Мълчанието на агента на Фъч не предвещаваше нищо добро. Може би не биваше да се показват, докато противникът не потвърди, че ще изпълни заповедта и ще прекрати операцията. Томаш и Дън колебливо се спогледаха, чудейки се как да постъпят. Португалецът разбираше, че Дън в никакъв случай не трябва да бъде застрелян, тъй като бе единственият въоръжен. Отговорност се падаше на самия него.

Направи знак на Дън, че ще излезе от скривалището. Мъжът от оперативната дирекция се поколеба дали идеята е добра, но накрая кимна и зае позиция за стрелба.

— Ще освободя заложницата — заяви Томаш на висок глас. — Не съм въоръжен и не представлявам заплаха. Не стреляйте.