Жозе Родригеш душ Сантуш - Ключът на Соломон

— Жорже? Убили сте Жорже?

— Направих каквото трябваше, и сега разчиствам. Свидетелите трябва да бъдат елиминирани, за да няма следи, които водят към мен или към Фъч. — Кимна към Мария Флор. — Заповедта за прекратяване на операцията дойде, когато вече бях спипал вашата любима. За лош късмет, тя неочаквано се превърна в свидетел на моето участие в мисията. Ето защо трябва да я убия. Нея и всички други, които ме видят. — Посочи телата на Дън и Питър. — Като тях. — Посочи към Томаш. — И като вас.

— Това е безумие. Само усложнявате положението си.

— Така ли мислите? И когато и двамата умрете, кои ще ме издаде?

Историкът прехвърли наум всички хора, с които убиецът се бе срещал — Жорже, Дън, Питър, Мария Флор и самият той. Тези, които не бяха мъртви, скоро щяха да са.

— Хари Фъч — отвърна той. — Той знае, че сте замесен.

Майор Фуентес весело се разсмя.

— Шефът ми не би ме издал. Аз съм най-добрият му агент и всичко, което съм сторил, е било по негова заповед. Може да го изключите от списъка си. Кажете, кой друг знае, че съм замесен?

— Все има някой, който…

— Ако не бяхте дошли, нима щяхте да разберете, че майор Мануел Фуентес участва в операцията?

Отличен въпрос, каза си Томаш. Като размисли, осъзна, че Хари Фъч не бе произнесъл името на агента си пред никого. Знаеше се само, че някакъв агент е отвлякъл Мария Флор. Нищо повече. Нямаше следа към неговата самоличност. Сякаш агентът бе призрак.

— Вижте, ние дойдохме с хеликоптер, за да пристигнем по-бързо — каза португалецът, като смени посоката на разговора в опит да пропука непоклатимата убеденост на своя враг. — Всеки момент трябва да пристигне подкрепление. Ако бях на ваше място…

— Знам — отвърна майор Фуентес и вдигна своя полуавтоматичен "Зиг Про", насочвайки го към събеседника си. — Затова ще трябва да ви убия и двамата, преди да е станало прекалено късно.

При вида на дулото на пистолета, насочено към главата му, Томаш отстъпи две крачи назад.

— Слушайте, нека да поговорим…

— Adios [73] Сбогом (исп.). — Б. пр. !

Мъжът от ЦРУ натисна спусъка, но нищо не се случи, освен изщракването на механизма. Опита отново, но оръжието отново не произведе изстрел.

— Какво…

Майор Фуентес се взря в пистолета си, за да разбере какво става, и повдигна вежди, когато осъзна проблема.

— Мамка му! — изруга той. — Заяде! Скапаният пистолет заяде!

Какъв късмет! Томаш разбра, че му се предоставя неочакван шанс, и трябваше да се възползва. Обърна се и хукна към редицата колони от другата страна на централното фоайе, към безжизненото тяло на Сам Дън.

И неговия "Хеклер и Кох".

Стигна до пистолета и се наведе да го вземе, но в този миг дъхът му спря. Просна се на пода и усети болка в хълбока, която изгори бедрата му. Беше улучен, не знаеше с какво и нямаше време да пита. Само пистолетът имаше значение. Както бе легнал на пода, протегна лявата си ръка, за да го вземе, но един крак се стовари върху китката му и той не успя да достигне оръжието. Вдигна поглед и отчаян, видя майор Фуентес над себе си. Агентът беше бърз, бе хукнал след него, бе го повалил, когато се готвеше да вземе пистолета, и сега тъпчеше ръката му, за да му попречи.

— Много сте печен и реагирате бързо — каза майор Фуентес. — Само че, за съжаление, това няма да ви спаси. Нито вас, нито гаджето ви. Този "Хеклер и Кох" е единственото оръжие на Агенцията, което имаме, и тъжно ми е да го кажа, но сега е мой.

Той се наведе и протегна ръка, за да вземе оръжието на Дън. Всичко е загубено, помисли си Томаш. Имаше шанс и го пропиля. Не знаеше как се случи — той реагира бързо и се затича към пистолета, но неговият противник беше още по-бърз. Беше опитен професионалист. Всичко бе загубено.

Или пък не.

Когато майор Фуентес се наведе, за да вземе пистолета, португалецът, на ръба на отчаянието си, извади от джоба си големия пентаграм, който Франк Белами му бе изпратил, и го запрати по лицето на убиеца от ЦРУ като камък, уцелвайки го право и силно в носа. Рукна кръв, противникът на Томаш изрева от болка, олюля се, отстъпи назад и освободи ръката на португалеца.

Историкът скочи, грабна пистолета, изправи се и го насочи към майор Фуентес, като държеше приклада с две ръце. Американецът се съвзе от удара по лицето и заплашително тръгна към историка. Томаш натисна спусъка и стреля. Един изстрел. След това още един, още и още, и още.

Стреля цели пет пъти и трясъкът от изстрелите на "Хеклер и Кох" едва не го оглуши, оставяйки в ушите му непоносимо жужене. Не знаеше защо, но спря чак след петия изстрел. А може би знаеше. Първият изстрел беше за него самия — за да спре врага, да се спаси; вторият бе заради Жорже, третият — заради Питър, четвъртият — заради Дън. А петият изстрел, може би единственият, който му достави удоволствие, бе заради Мария Флор. По един куршум за всяка жертва, а петият заради нея, заради онова, което й беше причинил и което искаше да й причини.