Жозе Родригеш душ Сантуш - Ключът на Соломон

— Права си — каза той и сгъна вестника, след което се изправи, за да свали куфарите и на двамата. — Забавлявах се с начина, по който тези хора омаловажават случилото се. Не е за вярване. Дори са приписали самоубийство на Фъч, ти да видиш!

— Остави това, вече е минало.

Две минути по-късно влакът спря на гарата в Коимбра, където Томаш и Мария Флор слязоха с багажа си. Слънцето грееше, въздухът бе чист и цветовете искряха така, както само в Португалия. Това бе достатъчно, за да ги развесели.

— Е, моя bimbo — пошегува се той. — Ще хванем ли такси?

— Не ме наричай така.

— Истинска bimbo ! — засмя се той. — Подслушваш чуждите разговори през ключалката, ето как се създават недоразумения…

— Толкова ти бях ядосана, нямаш представа! Ако можех… ако можех, бих те пречукала още тогава! Бях бясна!

— Тц-тц-тц. Аз просто заблуждавах Пит, когато ни хвана да тършуваме из дома на баща му, за да не ти стори нищо и да те остави на мира, а ти как ми се отплащаш… Неблагодарница! Абсолютна неблагодарница!

Споменаването на сина на Франк Белами натъжи Мария Флор.

— Бедният Пит… — промърмори тя. — Дойде да ме спаси, а… не успя да спаси себе си.

Пред гарата хванаха такси, дадоха адреса на "Лугар ду Репоузо" и се умълчаха на задната седалка, прегърнати и потънали в мисли за онези, които бяха срещнали през последните дни и които бяха загинали по такъв нелеп начин. Искрено страдаха за Жорже, Питър и Дън. Ако бяха умрели за благородна кауза, биха се примирили, но… това? Струваше им се, че нищо от случилото се нямаше смисъл.

— Осем евро.

Гласът на шофьора ги извади от унеса им. Бяха паркирали на площадчето и мъжът чакаше да му платят. Дадоха му пари, излязоха от колата, Томаш понесе двата куфара, минаха през портата и влязоха в старческия дом. Служителките чакаха на входа, за да посрещнат директорката, а първата грижа на Томаш бе да види майка си.

— Тя е горе — каза една от тях. — Дона Граса обича да ходи на терасата, за да се припича на слънце.

След като остави куфарите в коридора, новодошлият изкачи стълбището и се отправи към голямата тераса, където се бяха събрали няколко гости на дома. Видя майка си изтегната на шезлонг, със затворени очи и лице, обърнато към слънцето, наслаждавайки се на топлината. Наведе се и я целуна по бузата.

— Здравей, майко — поздрави той. — Наред ли е всичко?

Дона Граса сепнато отвори очи и се взря в новодошлия.

— Кой сте вие?

— Аз съм, майко. Томаш.

Тя поклати глава.

— Моят Томаш е на училище — заяви тя. — Дона Детиня, не знам дали я познавате, учителката на четвърти клас, казва, че е отличник по математика! Знае цялата таблица за умножение наизуст! — Тя въздъхна. — Метнал се е на баща си. Но май се интересува и от история, знаете ли. Това дете просто ме изумява! Ще стане голям човек, казвам ви. Някой много важен! И всички ще говорят за мен като за майката на Томаш Нороня. — Дона Граса отново затвори очи, доволна само при мисълта за това. Облегна главата си на шезлонга и отново се обърна към слънцето. — Моят Томаш ще стигне далеч, да. Почакайте и ще видите…

Майка му се бе влошила, осъзна тъжно той. Или никой не бе обръщал внимание на лекарствата й, което не би го учудило, тъй като Мария Флор я нямаше да следи дозите, или тя имаше лош ден. Томаш знаеше, че такива дни ще има все по-често и никое лекарство не можеше да помогне.

Седна на пода до нея и я погали по косата. След това погледна към горичката, която се простираше зад сградата, и усети слънчевите лъчи по лицето си. Тази тераса наистина беше приятно място. Отпусна се и мислите му се отнесоха към събитията от последните дни — от пратката, пристигнала в "Гулбенкян", през преследването в Коимбра и Лисабон и пътуването до Америка, до срещата с Питър, откриването на "Квантово око" в сейфа на кабинета на покойния ръководител на дирекция "Наука и технологии" в ЦРУ…

Съсредоточи се в тази част от случилото се. Тогава негов приоритет беше да спаси Мария Флор и всичко друго оставаше на втори план. Но сега, като преосмисли всичко, осъзна, че е трябвало да обърне повече внимание на документа, който Франк Белами му бе оставил. "Квантово око" наистина представляваше забележителен научен труд, несъмнено достоен за Нобелова награда. В продължения на десетилетия науката се опитваше да пренебрегва философските последствия от така смущаващото откритие, че съзнанието създава частично реалността. Белами обаче бе успял да нареди парченцата от пъзела и да обедини квантовата физика, относителността и класическата физика, за да затвори цикъла на реалното, доказвайки, че Вселената създава живота, който пък създава съзнанието, а то от своя страна създава Вселената.