Жозе Родригеш душ Сантуш - Kodeks 632

— А, не, не — побърза да отговори, опасявайки се, че е оставил погрешно впечатление. — Няма никакъв проблем. Просто съм изненадан. Въобще не очаквах да ми се обадите.

— Сигурен ли сте, че няма проблем?

— Не, не се притеснявайте. Какъв е поводът?

— Преди всичко, добър вечер, господин професоре.

— Здрасти, Лена. Всичко наред ли е при вас?

— Всичко е наред, благодаря. — Леко промени тона. — Господин професоре, обаждам ви се, защото имам нужда от вашата помощ.

— Кажете.

— Както знаете, започнах да посещавам лекциите ви едва преди няколко дни, тъй като процедурата по програмата „Еразъм“ се забави и късно се записах в университета в Лисабон.

— Да.

— Поради което, господин професоре, ми се налага да наваксам изпуснатия материал.

— Да, предполагам. Най-добре е да помолите някой от колегите да ви услужи със записките си.

— Вече помислих за това. Въпросът е, че има материал, който не може да се научи само от записки, нали? Например клинописното писмо, което сте преподавали в едни от първите часове. Видях, че шумерите са имали обичай да комбинират два символа, за да образуват сложен символ, чието значение е производно от неговите елементи. Лошото е, че тези знаци се съчетават в различна последователност.

— Да, такъв е случаят с… момент… например geme и ku. Geme означава „робиня“ и се пише, като се изписва символа за sal , или „жена“, до този на kur , „чужда страна“. Но в случая на ku , което означава „ям“, символът ninda , тоест „хляб“, е поставен не до ka , „уста“, а вътре в ka .

— Точно това ме обърква. Кога символите се поставят един до друг и кога един символ се вмъква в друг?

— Е, това зависи от…

— Господин професоре — прекъсна го Лена, — не смятате да ми давате урок по телефона, нали?

Томаш отговори неуверено:

— Ммм… не.

— Дали не бихме могли да се срещнем, за да ми го обясните? Може би утре, ако желаете, или дори днес, ако сте свободен.

— Днес ли? Това е невъзможно.

— Ами тогава утре.

— Чакайте. Нито днес, нито утре. Аз съм в Бразилия.

— В Бразилия ли? Вие сте в Бразилия?

— Да. В Рио де Жанейро.

— Ооо, невероятно! Ходихте ли вече на плаж?

— Да. Бях днес.

— Завиждам ви. Горещо ли е?

— Трийсет градуса.

— А тук вашата шведска студентка зъзне, клетата — каза тя е престорено капризно хленчене. — Не ви ли е мъчно за мен?

— Мъчно ми е — разсмя се Томаш.

— Значи ще ми помогнете — възкликна момичето, преливащо от жизненост.

— Разбира се. От какво имате нужда?

— От малко уроци.

— Много добре. Не знам кога точно ще се върна в Лисабон, това зависи от хода на проучването ми тук, в Рио де Жанейро, но предполагам, че до понеделник ще съм се прибрал, тъй като имам лекция. Обадете ми се тогава, става ли?

— Да, господин професоре. Много ви благодаря, професоре.

— Няма защо.

— Знаете ли — каза накрая шведката с лукаво гласче. — Сигурна съм, че за мен ще е истинско удоволствие да се уча от вас.

Подчерта думата „удоволствие“.

УЛИЦАТА КИПЕШЕ В УТРИННО ОЖИВЛЕНИЕ И ТОМАШ СЕ ЗАГЛЕДА от прозореца на таксито във фасадите на сградите и магазините, отворили врати, за да посрещнат многобройните клиенти. Сградите бяха живописни, стари на вид и донякъде занемарени; виждаха се красиви балкончета и високи прозорци; бяха в различни цветове, предимно в жълто и розово, някои в зелено, а фасадата — в синьо или кремаво; Томаш се любуваше на самобитните черти, повлияни от традиционната португалска архитектура. Тротоарите наподобяваха типичната португалска настилка и бяха украсени с черни геометрични фигури. Магазините носеха най-различни имена като Златното пенснé, Железарска палата, Търговски дом „Оливейра “.

— Коя е тази улица?

— Какво казвате, господине? — попита шофьорът на таксито, поглеждайки в огледалото.

— Как се казва тази улица?

— Улица „Кариока“, господине. Една от най-старите в Рио. — Посочи наляво. — Виждате ли онази кръчмичка там?

Томаш се вгледа в посоченото му място; забеляза вътре маси с чинии и прибори, чаши и бутилки.

— Онзи ресторант?

— Да. Това е Барът на Луис. — Таксито спря пред ресторанта, уловено в претоварения сутрешен трафик, и двамата се загледаха в заведението. — Най-старата кръчма в Рио, господине. Била е отворена през 1887 година и има любопитна история. Преди се наричаше Бар „Адолф“ и предлагаше най-добрата немска кухня в града. Всички интелектуалци по онова време идваха тук да хапнат и пийнат по някое шопи . — Движението се възобнови и таксито отново потегли. — После дойде Втората световна война и знаете ли какво направиха?