Жозе Родригеш душ Сантуш - Kodeks 632

Професорът плъзна ръка през зейналата паст на сейфа и неловко, почти с боязън, като изследовател в непознатата джунгла, опипа гладката и студена повърхност на скритата хартия; внимателно взе листата и ги извади благоговейно, като че бяха забравена реликва, която връщаше към светлината на деня.

Бяха три листа.

Първите две се оказаха ксерокопия, които разгледа внимателно. На пръв поглед му се стори, че са копия на страници от документ от XV век. Отначало погледът му се плъзна бързо по тях, сякаш искаше да схване само основния смисъл; после ги огледа по-внимателно, използвайки богатия си опит на палеограф, и започна да чете от миниатюрата, която се намираше в долната част на първото копие, разбулвайки привидно неразгадаемото съдържание.

— „На следващата година… — поколеба се, тъй като не разбра датата, но продължи: — Кралят беше в Райската долина, що е над манастира „Света Дева Мария“, поради чумата, която вилнееше в повечето от тези места; на шести март в Ращелу, в Лисабон, хвърли котва Кспова Колонбо, италианец, който се завръщаше след откриването на островите Сипанго и Антилите, откритие, сторено по заповед на Кралете на Кастилия…“

— Какво е това? — попита Мадалена.

Професорът се беше втренчил в двата листа със заинтригуван вид.

— Това… ммм… — едва отрони той, — мисля, че е Хроника на дон Жоао II от Руй Пина. — Замълча нерешително, но бързо се убеди, че преценката му е точна, и почувства как увереността му нараства. — Това явно е откъсът, в който португалският хронист започва разказа си за срещата на Христофор Колумб с крал дон Жоао II по времето, когато Адмирала се връща от първата си експедиция, по време на която е открита Америка.

— Важно ли е?

— Ами… ммм… важно е, несъмнено. Макар и неочаквано. — Изгледа вдовицата смутено. — От една страна, текстът е познат отдавна и не представлява никаква загадка. От друга страна, тази хроника е в противоречие с тезата, защитавана от вашия съпруг. — Посочи към третия и четвъртия ред от втората страница. — Виждате ли тук? Казва се: Xpova colo nbo y taliano . Ала вашият съпруг защитаваше обратната теза, че Колумб не е бил италианец.

— Но Мартиньо ми каза, че е оставил тук, в сейфа, голямото доказателство…

— Голямото доказателство за какво? Че Колумб е бил италианец ли? — Поклати глава недоумяващо. — Не разбирам.

Мадалена Тошкано взе двата листа и ги разгледа внимателно.

— А това какво е? — попита тя, сочейки към неясните завъртулки, изписани с молив на гърба на първия лист.

Професорът прочете бележката.

— Странно — прошепна той.

— Какво е това?

Томаш сви рамене в недоумение.

— Нямам представа. Кодекс 632 ? — Почеса брадичката си замислено. — Може да е каталожният номер на документа?

— Номер ли?

— Това е номерът, под който документът е бил заведен в библиотеката. С помощта на каталожния номер може да се идентифицира всеки документ, който се съхранява в библиотеката. По този номер…

— Знам много добре какво е каталожен номер — прекъсна го Мадалена.

Томаш я погледна гузно. Неугледната външност на Мадалена Тошкано ѝ придаваше вид на проста женица, но в действителност под състареното лице и съсухрено тяло се криеше образована госпожа, свикнала с академичните среди и живота покрай книгите. Неразтребеният дом бе резултат не толкова на нейната немарливост и скръбта по съпруга ѝ, колкото на факта, че тя не беше свикнала с домашната работа.

— Извинете — прошепна посетителят. — Знаете ли, смятам, че съпругът ви си е записал този каталожен номер в случай на библиографска справка.

Мадалена Тошкано отново се зае да изучава номера.

— Не се ли казва код ?

— Да — усмихна се Томаш. — Код или кодекс , все едно. Всъщност означава „ръкопис“ — папирусни, пергаментови или хартиени листи, свързани от едната страна като книга.

— И мислите, че това е хартия?

— Може би — предположи професорът. — Щом е ръкопис от XVI век, бих предположил, че е пергамент. Но може и да е хартия, възможно е.

Мадалена взе третата страница, която беше в сейфа.

— А това видяхте ли го?

Беше бял лист А4, с име и номер, написани отдолу. Томаш повдигна вежди, като видя името.

— Граф Жоао Нуно Виларигеш — прочете историкът.