Жозе Родригеш душ Сантуш - Kodeks 632

— Познавате ли го?

— Никога не съм чувал за него. — Томаш разгледа цифрите, написани под името. — Прилича на телефонен номер.

Вдовицата се надвеси над листа.

— Нека да видя — каза тя. Помисли малко. — Интересно, този телефонен код ми е познат. Напоследък Мартиньо често се обаждаше там.

— Обаждал се е на този номер?

— Не знам, може би. Но телефонният код е същият.

— Имате ли представа къде е?

Мадалена стана, без и дума да каже, излезе от стаята и се върна малко след това с дебела книга под мишница. Беше телефонен указател. Вдовицата прегледа първите страници, търсейки телефонните кодове на страната. Пръстът ѝ се плъзна по цифрите, докато застина на една от тях.

— Ето го! — възкликна. Показалецът проследи реда до съответното име. — Томар.

НЕСПИРНОТО ГУГАКЕ НА ГЪЛЪБИТЕ ИЗПЪЛВАШЕ Площада на републиката с бликаща мелодия; бяха охранени, добре гледани птици, които се разхождаха по паважа и прелитаха насам-натам, трупаха се по покривите, изпълвайки издадените фасади, и окичваха статуята на дои Гуалдим Паиш, чиято огромна бронзова статуя се издигаше в средата на площада.

Гълъби се разхождаха и в краката на Томаш, равнодушни към седналия на дървената пейка човек, заети единствено с откриването на още вкусни трохички, пръснати из черните и бели павета, които покриваха почти целия площад, наподобявайки по-скоро миниатюрни пешеходци, сновящи из огромна шахматна табла. Посетителят се огледа наоколо, любувайки се на красивата сграда на кметството и на целия площад. Вниманието му бе привлечено от оригиналната готическа архитектура на църквата „Свети Йоан Кръстител“ с бялата си фасада и изящни врати в стил мануелин, с богати орнаменти и октогонални колони. Над църквата се извисяваше жълта камбанария, внушителна кула с пръстен цвят, която с гордост носеше под камбаните си символичната тройка: кралския герб, небесния глобус и кръста на Ордена на Христос.

Мъж в тъмносив костюм, жилетка и сребриста папийонка се приближи, без да сваля изпитателния си поглед от Томаш.

— Професор Нороня? — попита той.

Томаш се усмихна.

— Същият — потвърди той. — Предполагам, че вие сте господин графът?

— Жоао Нуно Виларигеш — представи се мъжът, изпъчи гърди и удари токове един в друг като военен. После наведе глава в поклон. — Ваш слуга.

Графът беше слаб, среден на ръст и малко странен на вид. Черната, посребряла по слепоочията коса се беше дръпнала назад, оголвайки високото чело. Но онова, което се набиваше на очи, беше тънкият мустак, заострената брадичка и черните пронизващи очи с почти хипнотичен поглед; наподобяваше странник във времето, един Франческо Колона, който бе напуснал великата Флоренция на Медичите, за да се озове в залеза на XX век.

— Много благодаря, че дойдохте на срещата — благодари Томаш. — Макар че, да си призная откровено, не знам за какво ще си говорим.

— Доколкото разбрах от краткия ни разговор по телефона, вие имате моя номер от бележките на покойния професор Тошкано.

— Точно така.

— И сте го открили сред документите, свързани с Христофор Колумб.

— Абсолютно вярно.

Графът въздъхна и остана загледан в историка, сякаш беше потънал във вътрешен дебат, в който преценяваше какво може да разкрие.

— Запознат ли сте с изследването, на което се беше посветил професор Тошкано? — попита той, очевидно пробвайки терена.

— Да — потвърди историкът. Графът остана смълчан, сякаш изчакваше още нещо, и Томаш реши да му докаже, че наистина е навътре в нещата. — Професор Тошкано е бил убеден, че Колумб не е генуезец, а маран, португалски евреин.

— И защо искате да възобновите това изследване?

Не бяха безобидни въпроси, почувства Томаш. Беше тест. Трябваше да подходи внимателно, ако искаше да получи сведения от този странен човек; всеки грешен отговор би означавал, че тази врата ще се затвори.

— Аз съм професор по история в Нов лисабонски университет. Проучих документите, оставени от професор Тошкано, и смятам, че това е изключително ценно изследване, способно да промени представите ни за Великите географски открития.

Графът остана замислен и мълчалив. Впери пронизващия си поглед в Томаш, сякаш искаше да стигне до дъното на душата му, и зададе следния въпрос:

— Какво знаете за американската фондация?

Начинът, по който бе зададен въпросът, постави Томаш нащрек. По неизвестни нему причини, това се оказваше най-важният въпрос, който щеше да предопредели дали графът ще му сътрудничи, или ще замълчи окончателно. Като имаше предвид реакцията на вдовицата при споменаването на фондацията, субсидираща проучването, историкът усети, че е по- добре да премълчи връзката си с Молиарти. Поне засега.