Айрис Джоансен - Убийствени сънища

— Ще си помисля.

Ройд мълча един миг.

— Аз не съм като теб. Няма да бъда мил с нея, нито ще й простя, ако обърка нещата. Ще я манипулирам и ще я използвам, за да получа каквото искам. Но накрая с РЕМ-4 ще бъде свършено, а тя ще бъде жива. Нали това искаме и двамата?

— И крайният резултат оправдава средствата?

— По дяволите, да. Не се преструвай, че ти не чувстваш същото.

— Няма и да се опитвам. Това е част от обучението, което и двамата преминахме в Гарууд. Не искам да дам нищо на тези копелета.

— Но не се получава, нали?

„Не, не се получава напълно“ , помисли си Джок уморено. Тази обработка на мозъка, през която бяха преминали, беше насочена към най-зверските инстинкти на човека.

— Понякога.

— Да, понякога. Но не и когато това засяга Бош и Санборн. — Той направи пауза. — Шофирам през училищна зона.

— Коя е улицата?

— „Сайкъмор“.

— Както казах, тя го води на училище. Ще паркира и ще наблюдава училището. Няма да рискува нищо, когато става въпрос за детето й. Искаш ли да поема наблюдението?

Тишина.

— Да, трябва да се свържа с Кели и да направя плановете си за действие. Ще ти се обадя, когато мога да те сменя.

— Ще съм там след трийсет минути.

Ах, този Джок.

МакДъф се изправи и отиде до прозореца на кабинета си. Загледа как морските вълни се разбиват в скалите. Нямаше нужда от този проблем, който беше стоварил на раменете му. Защо това момче не можеше просто да прави каквото му се каже и да се върне у дома?

Защото Джок вече не беше момче и постъпваше както желае, а не както му заповяда МакДъф. В известни отношения, беше по-лесно, когато Джок беше болният робот, какъвто беше преди всичките онези месеци.

По-лесно, но не по-добре. Джок постепенно се възстановяваше и отново се превръщаше в мъжа, който беше, преди да стане жертва на Рейли. Не, това не беше вярно. Опитът му и различните преживявания го бяха променили и той никога вече нямаше да е жизненото и весело момче, което тичаше вън и обратно вътре в замъка през онова щастливо детство. Но той имаше шанс да излезе от мрака и да види отново светлината и, по дяволите, МакДъф щеше да се погрижи това да стане.

Окей, трябваше да го върне у дома. Трябваше да го накара да се заинтересува от търсенето и да го накара да забрави за Софи Дънстън и нейните проблеми. Господ беше свидетел, Джок си имаше достатъчно собствени проблеми.

МакДъф протегна ръка към телефона и набра номера на Винъбъл.

— МакДъф. Искам да те помоля за услуга.

— Отново? Направих ти голяма услуга, когато ти позволих да поемеш попечителството над Джок. Няма да си заложа задника за втори път.

— Не е голяма работа. Имам нужда само от информация.

Винъбъл мълча известно време.

— Казах ти, че не мога да направя нищо по отношение на Санборн. Той има прекалено голяма власт. Никой не може да предприеме каквото и да било срещу него, ако няма съответните доказателства. Назначих човек, който да провери въпроса за Гарууд и се оказа, че това няма абсолютно никаква връзка със Санборн. Там имало фабрика за пластмаса, която фалирала, след като била само година в бизнеса. Позицията на ЦРУ по отношение на Софи Дънстън е, че тя е леко смахната и иска да си отмъсти на компанията, която я е уволнила.

— Джок й вярва.

— А ти да не би да мислиш, че ЦРУ ще сметне него за по-стабилен психически? За Бога, той също е бил в психиатрична клиника. И се е опитал да се самоубие три пъти.

МакДъф си помисли, че е по-добре да не говорят за миналото на Джок. Винъбъл и без това не искаше да му повери попечителството над Джок и сега нямаше нужда да му напомня колко беше труден Джок навремето.

— Не те моля да предприемеш нещо срещу Санборн.

— Добре, защото това няма да се случи.

— Искам да провериш човек, който работи с един от вашите оперативни работници в Колумбия. Информацията ми трябва веднага. Най-много след няколко часа.

— Трудно. Аз съм зает човек.

— Знам. Но това ще ми помогне да върна Джок у дома, под крилото си. Ти никога не си одобрявал той да тича по работи, за които сам е решил, че са важни.

— Това си разбрал правилно — каза Винъбъл кисело. И въздъхна. — Добре, дай ми проклетото име.

— Здравей, Софи.

Тя замръзна, после, като видя, че към колата й върви Джок, се отпусна. Той й подаде кесия от „Макдоналдс“ .

— Взех ти чийзбургер и пържени картофи. Обзалагам се, че не си закусила. Реших, че имаш нужда от нещо да се подкрепиш. Седиш тук вече четири часа.

— Откъде знаеш? — Тя отключи вратата на колата, взе чийзбургера и отхапа. — Да не би да ме следиш?