Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

Следваше я само един мъж. Не беше задължително да е човек на Молино. Можеше да бъде и крадец. Минаваше полунощ и не за първи път мъж се опитваше да я проследи, макар от офиса до паркинга, където беше паркирала колата, да имаше само две пресечки.

Този мъж обаче не се опитваше да я приближи. Държеше я под око, но не се опитваше да я настигне. Това не й харесваше. Не, никак не й харесваше. Добре, да го накараме да играе с открити карти.

Зави наляво при следващата пресечка и влезе в един магазин. Той зави зад ъгъла след няколко минути. Беше мъж с тежко телосложение, прехвърлил четирийсетте, с оредяваща кестенява коса. Спря предпазливо, погледът му обходи улицата пред него. Бръкна в джоба на якето си. Тя видя проблясване на метал. Пистолет. Не му даде шанс да го използва. Изскочи от магазина и го удари силно по ръката с опакото на дланта си. Оръжието изпадна от безчувствената ръка. След това тя заби юмрука си в корема му.

— Кучка! — каза той, останал без дъх. — Ще те нарежа на парчета. Ти…

Тя приложи удар от карате върху тила му. Той се сгърчи, но вече беше извадил нож малко преди тялото му да падне на тротоара. Стана и се спусна към нея. Господи, мразеше ножовете. Винаги беше изпитвала ужас от студената стомана — ужас, че ще се вреже в тялото й. Наведе се вляво, после го удари с отворена длан по носа. Този път той не стана. Дали беше мъртъв? О, да! Разцепените кости на носа му се бяха забили в мозъка му. Тя коленичи до него и започна да рови из джобовете му. Накрая откри документите му за самоличност. Раул Фалбон.

— Видях полицейска кола само на една пресечка оттук. Предлагам да забравим за трупа и да изчезнем бързо оттук.

Тя замръзна, погледът й обходи мъжа, застанал на няколко метра от нея. Напрегна се, готова да скочи, ръката й се стрелна към оръжието, изпуснато от Фалбон.

— О, Боже! — Той извади пистолет от джоба на якето си. — Не съм заплаха за теб, но със сигурност не искам да пострадам като бедния човек, който лежи на тротоара, Рената. А сега, ще тръгнем ли по-бързо? Не искаш полицията да те разпитва, нали? Аз със сигурност не искам да разговарям с тях.

— Кой си ти?

— Джед Харли. И не съм свързан с Молино. За да го докажа, ще забравя, че направи опит да вземеш оръжието, което лежи на земята. И ще сваля моето веднага щом имаме възможност да поговорим. Сключихме ли сделка?

Тя сви рамене.

— Разбира се. Ще бъде много глупаво от моя страна… — Тя се наведе бързо, удари го през коленете и го събори на земята. И в следващия миг беше върху него.

— Не, мадам…

Той я удари с опакото на ръката си и я запрати на земята. Зави й се свят. Тя разтърси глава и протегна ръка към пистолета, който все още беше на земята до трупа на Фалбон. Той го достигна преди нея и го запрати надолу по улицата. Тя го ухапа по ръката и се опита да вземе пистолета, който той държеше.

— Ауч! Ти изглежда си една малка канибалка!

Удари я по слепоочието с дръжката на пистолета. Тя изпита силна болка. Трябваше да я игнорира. Нападна го отново, целеше се в сънната артерия. Той хвана ръката й, завъртя я рязко, хвана я за гърлото и дръпна болезнено главата й назад.

— Чуй ме. Мога да ти счупя врата. Не искам да го правя.

— Защото тогава ще съм безполезна за теб — каза тя ожесточено. — Няма да мога да ти кажа онова, което искаш да знаеш.

— Не, няма да го направя, защото заповедите, които съм получил, са да те пазя от Молино. Да запазя живота ти, за да можеш да разговаряш с Нийл Грейди. Няма да е правилно да ти счупя врата. — Добави с копнеж: — Макар че може би си струва да го направя.

Може би, ако го сриташе отзад, той щеше да отпусне малко хватката, а това беше достатъчно да… Той въздъхна.

— Няма да се предадеш, нали? Мисля, че ще се наложи да приложа други методи. — Хвана я за ръката. — Престани да се съпротивляваш. Защото ще си получиш заслуженото. — Тя почувства как той я кара да сключи ръката си около нещо твърдо, метално. После я пусна и отстъпи назад. — Добре, давай.

Тя втренчи поглед в пистолета, който той беше поставил в ръката й.

— Какво правиш?

— Ти очевидно трябва да имаш преимущество, в противен случай не искаш да чуеш нищо. — Разпери ръце. — Аз съм оставен на твоята милост, Рената Вилгер.

Тя смръщи вежди.

— Пистолетът празен ли е?

Той се усмихна.

— Мили боже, вярвам, че си разочарована. Да не е прекалено лесно за теб? Не, пистолетът е зареден. Какво ще правиш сега?

Не беше сигурна. Ходът му я изненада, не беше подготвена за такъв обрат. Очевидно беше, че той иска да я обърка, да я обезвреди умствено, ако не физически. Обаче тя не познаваше мъж, който би поел доброволно такъв риск.