Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

Тя изведнъж си спомни описанието на Пандорите, направено от Рикардо.

— Не вярвай на всичко, което четеш. Аз не съм Пандора и сексуалността ми е нормална и здравословна.

Той направи гримаса.

— Виждаш ли? Защитаваш се. Страхувах се, че точно така ще стане, след като прочетеш доклада на Трибунала.

— По дяволите, ти току-що ми каза, че е възможно да съм ходеща бомба, която може да избухне всеки момент. Имам право да се защитавам.

— Да, така е. Но не и с мен. Аз съм на твоя страна. Повярвай ми, освен че съществува възможността да си Пандора и да притежаваш нейните характеристики, мисля, че си красива и нормална във всяко едно отношение. Не ме интересува какво пише в онзи доклад. Но не мога да отрека факта — знам, че обичаш секса. Свързан съм с теб, усещам го. И каквото и да поискаш, ще ти го дам — добави, като подчерта всяка дума: — И е по-добре да излезеш, преди да съм започнал да мисля прекалено много за секс с теб. В момента границата между съчувствието и еротиката е доста неясна за мен.

Еротика. Пръстите на Грейди милват шията й. Тялото й се променя, напряга се, оживява.

— Не се тревожи. Излизам. Лека нощ.

Затвори вратата след себе си само след няколко секунди. Нямаше нужда сексуалността да се прибавя към ребуса. Беше едновременно объркана и разтревожена. Да, в известен смисъл, връщането към земните, житейски неща, й беше помогнало след разговора за Пандора и за ужаса, преживян от майка й. Дали пък намерението на Грейди не беше точно такова? Той беше умен, а и я познаваше много добре.

Не анализирай, не се опитвай да извиниш Грейди , помисли си. Трябваше да прочете последните страници и после да помисли какво означават те за нея. Дали щяха да й се сторят крайно невероятни? Да, но нали в началото смяташе за невероятно тя самата да е Слушател. Дали скептицизмът й не се базираше на страх? После се беше примирила с това. Грейди й беше казал, че успява да контролира психичните си дарби. В това имаше смисъл. Не можеше да се остави да бъде тероризирана от собствената си безпомощност. Беше победила страха от Слушането. Е, почти. Но щеше да го преодолее напълно.

А беше съмнително, че притежава дарбата на Пандора. Както беше отбелязала пред Грейди, като лекар тя беше докосвала много хора, но нямаше данни да е Помагач. Не биваше да се тревожи предварително, може би нямаше смисъл.

Господи, как само се надяваше това да е вярно!

— Хвани ги, татко! Мразя ги всичките. Защо още не си ги убил?

Поредният сън? Но синът му стоеше пред него и го гледаше обвинително.

— Опитвам се, Стивън.

— Мина прекалено много време. Трябва да убиеш всичките тези откачени. Виж какво ми причиниха.

Накъсаното на парчета лице на Стивън. Главата на сина му отхвръква от тялото и ужасът отново го завладява като вижда това.

— О, мили боже! — проплаква Молино. — Знам. Знам. Прости ми.

— Ще ти простя, когато убиеш откачените. — Стивън му се усмихва. — Аз ще ти помогна. Заедно можем да го направим. Ще ги заловим всичките. И ще ги заколим.

— Да. Заедно. — Завладява го увереност, радост. — Ще го направим, Стивън.

— Заповяда ми да те събудя, ако Фалбон се обади.

Молино отвори бавно очи и видя Сиена, застанал на прага. За миг си помисли, че сънува Сиена, а не Стивън.

— Какво има?

— Фалбон казва, че чартърният самолет се е приземил в Мюнхен. И той вече е тръгнал натам.

Молино седна в леглото и поклати глава, за да я проясни.

— Мюнхен. Кой от списъка със заподозрените живее в Мюнхен?

— Рената Вилгер. Едмънд Гилъм е бил видян с нея при последното си посещение в Германия.

— Тогава Грейди със сигурност търси нея. Кажи на Фалбон, че трябва да я намери първи. — Легна отново и затвори очи. — Искам докладът да е готов, когато се събудя сутринта.

Сиена изключи осветлението и затвори вратата.

Аз ще ти помогна, татко.

Да, помогни ми, Стивън. Молино изведнъж се изпълни с безгранична увереност. Кой знае, може би синът му можеше да пристъпи границите на смъртта и да се присъедини към него в опитите му да унищожи откачените, да му помогне? Откачените нямаха монопол върху силата, нали?

Рената чуваше стъпките зад себе си. Те се забавяха, когато тя забавеше ход, и се ускоряваха, когато тя забързаше. Копеле. Молино? Не, вероятно не. Един от хората му.

Остани спокойна. Беше се подготвила за това и щеше да го посрещне със същата сила, която беше показал Едмънд.

Не, май нямаше да успее да покаже същото присъствие на духа. Едмънд беше мъченик, светец. Тя нямаше да им позволи да я накарат да направи нещо, което не желае. Беше само на двайсет и три и целият й живот беше пред нея. Щеше да живее.