Айрис Джоансен - Игра със смъртта

— По дяволите, в никакъв случай! — решително отсече Барбара Исли. — Не отварям досиетата за никого. Догодина ми предстои да се пенсионирам и не възнамерявам да поемам никакви рискове.

Барбара Исли определено не е мека като памук, помисли си Ив обезкуражено. От момента, когато Грънард ги запозна, тя се притесняваше да говори за досиетата. Все пак след десерта Джо най-после я притисна, а тя откликна рязко, все едно нанасяше удар с чук.

— Хайде, Барбара — усмихна й се Грънард. — Никой няма да ти отнеме пенсията за дребно нарушение, при това целящо да спаси детски живот. Освен това прекалено дълго си в отдела.

— Глупости. Нито кметът, нито градските съветници ме възприемат като дипломатичен човек. Само чакат да се появи причина, та да ме изхвърлят от работа. Оцелях дотук по една-единствена причина: знам някоя и друга тайна за разни политици. — Погледна Марк обвинително. — А пък ти взе, че преди две години ме цитира в онзи случай с насилието над дете. И създаде впечатление за небрежна работа на отдела ми.

— Но пък предизвиках голяма реформа, а ти точно това искаше.

— Като ме постави на топа на устата. Защо ли не си държах езика зад зъбите? Вече не поемам подобни рискове. Правя всичко по правилата. Ако ви помогна в замисленото днес, утре ще намерят начин да го използват срещу мен. Не възнамерявам да осъмна без пенсия. Посещавала съм прекалено много възрастни хора в старчески домове и съм наблюдавала как се опитват да оцелеят, нямам желание да завърша така.

— Тогава защо приехте поканата на Марк? — намеси се Джо.

— Безплатна вечеря. — Сви рамене. — А и бях любопитна. — Обърна се към Ив. — Чела съм за вас, но медиите понякога доста раздуват нещата. Исках с очите си да видя какво е излязло от теб. Помниш ли ме?

— Да, струва ми се. Но сте се променили.

— Ти също. — Изучи лицето на Ив. — Беше жилаво хлапе. Помня как веднъж се опитах да те заговоря, но ти само стоеше вторачена в мен. Очаквах да се захванеш с проституция или наркопласьорство още преди да навършиш четиринадесет. Щеше ми се да направя нов опит да те спася, но имах прекалено много случаи. — Добави уморено: — Случаите винаги са толкова много. Както и нуждаещите се деца. А през по-голямата част от времето не сме в състояние да им помогнем. Взимаме ги, но съдът веднага се разпорежда да бъдат върнати на родителите.

— Но все пак се стараете.

— Защото съм прекалено глупава, за да загубя надежда. Човек може да си помисли, че след всичките тези години съм си взела поука, но не е така. Ти стана човек, но аз не съм направила нищо по въпроса.

— Все някога вероятно променяте някои неща.

— Вероятно.

— И този път бихте могли да промените нещата. Имате възможност да спасите едно момиченце.

— Изкарайте си разрешително от съда. Ако е толкова важно, не би трябвало да имате проблеми.

— Не можем да постъпим така. Повтарям ви: не мога да мина по официалния път.

Барбара Исли не каза нищо.

— Добре. След като не сте склонна да ни покажете досиетата, не си ли спомняте поне нещо за детето? — побита Джо.

По лицето й се изписа неразгадаемо изражение.

— Вече не се занимавам със социални случаи. Имам прекалено много бюрократична работа.

Ив се наведе напред.

— Но все пак си спомняте нещо, нали?

Исли отново замълча и проговори едва след време:

— Преди две години трябваше да дам съгласие едно момиченце да напусне дома на временните й настойници. Според тях малката била несговорчива и непокорна. Наложи се да видя детето и да го интервюирам. Не желаеше да си отвори устата, но цялото бе в синини. Проверих медицинското й досие. През последната, година на два пъти е била в болницата „Гради“ заради счупени кости. Издадох разрешението да я преместят от това семейство. И заличих имената на двойката от списъка за временни настойници. — Усмихна се. — Стори ми се смело хлапе. Определено е вгорчавало живота на онези негодници.

— Как се казва?

Исли не обърна внимание на въпроса на Ив.

— А е и умно дете. С висок коефициент на интелигентност. Добре се справяше в училище. Вероятно е преценила, че ако им създава достатъчно грижи, ще се откажат от нея въпреки парите за храна.

— В друго семейство ли я настанихте?

— Нямахме голям избор. Повечето от временните ни настойници не проявяват жестокост към децата. Но понякога допускаме грешки. Е, не сме всемогъщи.

— Кажете ми името й.

Исли поклати глава.

— Нямам право, освен ако не се сдобиете с документ от съда. Възможно е да не говорим за едно и също дете.