Айрис Джоансен - Игра със смъртта

— Имам. Все пак съм ченге. Виждал съм го.

— Но не си го изживял. — Усмихна му се през рамо. — Ти си богато момче.

— Не ставай нахална. Нямаше как да е другояче. Опитах се да принудя родителите си да ме изоставят, но не успях. Вместо това ме изпратиха в Харвард. — Включи кафеварката. — Имаше и по-лош вариант. Чудех се дали да не ме изпратят да следвам в Оксфорд.

— Ужасна съдба. — Отново се загледа през прозореца. — Никога не споменаваш родителите си. Починали са, докато си бил в колежа, нали?

Той кимна.

— Злополука с лодка при Нюпорт.

— Защо не говориш за тях?

— Нямам какво да кажа.

Извърна се рязко към него.

— По дяволите, Джо. Не си се появил напълно оформен като личност в Атланта. Десетки пъти съм подхвърляла темата за родителите ти и как си живял като дете, но ти постоянно избягваш да говориш за тях.

— Не е важно.

— Това е толкова важно, колкото и начинът, по който аз израснах.

Той се усмихна.

— Не и за мен.

— Участваш само наполовина в нашето приятелство. Ти знаеш всичко за мен. Престани да ме изолираш от себе си.

— Не обичам да живея в миналото.

— Как, по дяволите, ще те опозная истински, ако не ми говориш?

— Не говори щуротии. Познаваш ме. — Ухили се. — За бога, та ние сме заедно повече от десет години.

Отново се опитваше да се измъкне.

— Джо.

Той сви рамене.

— За родителите ми ли искаш да ти разкажа? Не ги познавах особено добре. Спряха да се интересуват от мен, щом престанах да съм сладкото малко момче. — Извади чаши от шкафа. — Не ги виня. Никога не съм бил лесно дете. Изисквах прекалено много.

— Не си представям как си изисквал прекалено много. Твърде много разчиташ на себе си.

— Представи си го. И го приеми. — Наля кафе в чашите. — И сега продължавам да изисквам дяволски много. Просто съм се научил да го прикривам. Сядай и си изяж препечените филийки.

— Никога нищо не изискваш от мен.

— Настоявам за приятелството ти. Искам компанията ти. А най-много държа да останеш жива.

— Това са най-неегоистичните изисквания, които някога съм чувала.

— Не се заблуждавай от повърхността. Вероятно съм най-себичният мъж, когото си срещала.

Тя се усмихна и поклати глава.

— Не е възможно.

— Успял съм да те заблудя и това ме радва. Но един ден ще откриеш как съм те мамил през всичките тези години. Вие, хлапетата от бордеите, просто никога не се доверявате на нас, богаташките деца.

— Отново измести разговора към мен. Защо постоянно постъпваш така?

— Отегчен съм от себе си. — Прозина се. — В случай, че не си забелязала, аз съм доста скучен човек.

— Как ли пък не.

— Е, признавам, находчив съм и съм изключително интелигентен, но произходът ми е доста прозаичен. — Настани се срещу Ив. — Хайде, разкажи ми за Барбара Исли. Какво си спомняш?

Упорито копеле — очевидно не възнамеряваше да й каже нещо повече. Тя се предаде, както бе постъпвала много пъти преди.

— Не съм сигурна дали я познавам. Имаше много социални работници, пък и никога не се задържаха за дълго на тази служба. Не ги виня. Нашият квартал не бе най-безопасният.

— Мисли.

— Нахалник! — Добре, няма да избягва да мисли за пъкленото място, където израсна. Остави се споменът да я завладее. Мръсотия… Глад… Плъхове… И отвсякъде вонеше на страх, секс и наркотици. — Възможно е да е била някоя от социалните работнички. Помня жена на около четиридесет години. Изглеждаше ми стара. Посещаваше една от къщите на Маркет стрийт. Аз бях на девет или десет…

— Проявяваше ли съчувствие?

— Май да. Вероятно. Държах се прекалено наежено, за да преценя. Бях сърдита на мама и на целия свят.

— Тогава ще ти е трудно да се спогодиш с нея тази вечер.

— Не е нужно да се спогаждам. Достатъчно е само да я убедя да отвори досиетата си и да ни помогне да открием детето. Не разполагаме с никакво време.

— Спокойно. — Постави ръка върху нейната. — По един или друг начин тази вечер ще стигнем до досиетата.

Тя се опита да се усмихне.

— Да не смяташ да нахлуеш насилствено в Центъра за грижи за децата, ако не приеме да ни помогне?

— Нищо чудно.

Очевидно не го изрече на шега. Усмивката й помръкна.

— Не, Джо. Не желая да се забъркваш в каши.

— Ей, ако човек е оправен, не го залавят. А ако не те заловят, не си се забъркал в никаква каша.

— Опростяваш нещата.

— Целият свят би трябвало да не е така сложен. Ако ме питаш, животът на детето заслужава да рискувам донякъде. Окажеш ли се достатъчно убедителна, няма да се наложи да се превръщам във взломаджия. Може пък да излезе, че Барбара Исли не е толкова страшна, колкото Марк твърди. Възможно е да се окаже мека като памук.