Айрис Джоансен - Издирването

— Ако не ти е харесвало, защо не ми каза по-рано?

Харесваше й. Просто бе по-лесно някои неща да се казват на тъмно.

— Каза, че правиш любов с мен. Но не правиш любов, а секс. И двамата го знаем. Не е нужно да се преструваш, че е нещо повече.

— О, така ли?

— Най-добре да не смесваме понятията. Зная, че не ме обичаш повече, отколкото аз теб. Ние сме като огън и вода.

Усети как мускулите му се стягат.

— Разбирам.

— Не съм като Ийв.

— Не, не си.

— И съм сигурна, че не приличам на Чен Ли.

— Ни най-малко.

— Така че сексът е достатъчен. — Притисна лице към рамото му. — На мен… ми харесва. Харесвам те. Мислех си… че бих искала да продължи известно време. Но не може, ако не сме откровени един с друг.

— Е, ти си достатъчно откровена. — Замълча за момент. — Кажи ми, казвала ли си някога на Мадън, че го обичаш?

— Какво значение…

— Казвала ли си му?

— Да.

— А на някой друг?

— Не.

— Този кучи син наистина те е изиграл, нали? — Притисна главата й към рамото си. — Няма значение. Достатъчно говорихме за Мадън тази вечер, та да ми държи до края на живота. Просто исках да си изясня картинката.

— Не може да си мислиш, че се топя от мъка по това копеле.

— В никакъв случай. Не си наранена. Аз нося целия товар. Нали? — Не изчака отговора й. Устата му покри нейната и той се намести отгоре й. — А сега млъкни и хайде да правим секс. Обещавам да не те любя. Не бих желал да сметнеш, че съм нечестен.

Сара разбра, че е ядосан. Този път бе по-грубо, по-дълбоко, по-силно и въпреки това откри, че откликва със страст, дори по-силна от преди. Продължи дълго време, преди той да се срине върху нея.

Гърдите му се повдигаха учестено в опит да си поеме въздух.

— Не е ли чист късмет, че е просто секс? Направо можеше да ме убие, ако беше нещо по-сериозно.

Бе почти десет часът, когато Сара отвори очи.

Кучето.

Трябваше да нахрани Монти и Маги.

Обикновено ги хранеше в седем и бе изненадана, че кучето не драска по вратата.

Ръката на Лоугън бе преметната върху гърдите й и той все още спеше. Нямаше значение, дали ще се забави още минутка. Лежеше и го гледаше. Хубаво бе да го вижда със свален гард. Изглеждаше по-млад, по-уязвим. Обзе я топлота и усещане за уют при съзнанието, че й се доверява да го вижда такъв.

Монти.

Внимателно се измъкна от леглото. Не бе нужно да събужда Лоугън все още. Щеше да нахрани кучето и вълчицата, да се изкъпе и може би да приготви закуска. Грабна халата си, събра дрехите си и затвори безшумно вратата на спалнята след себе си.

Монти я посрещна с укоряващи очи и тихо скимтене, когато излезе на верандата.

— Не ме гледай така. — Постави купичката му с храна до него. — И аз имам право на личен живот. Не само ти се нуждаеш от малко компания. — Но това не бе компания, иначе тялото й не би запазило тази сладка летаргия и чувствителност. Постави купичката на Маги пред нея. — А ти не си била много мила с Лоугън миналата нощ. Смятах, че си престанала с хапането.

Маги я изгледа загадъчно със зелените си очи, после започна да яде.

Вината бе нейна. Бе поела отговорността за вълчицата, а го остави да свърши работата. Лесно бе да позволи на Лоугън да поеме нещата.

Прекалено лесно. Намръщи се, докато бавно се изправяше. Възможно ли бе да започне несъзнателно да се старае да го зарадва?

Нямаше нищо лошо в това да се опитва да зарадва мъжа, който очевидно прави същото за нея. Можеше да пази чувствата си и да приеме удоволствието.

Да пази чувствата си? Откъде се бе взела тази мисъл?

— Не — прошепна Сара.

Монти я изгледа въпросително.

Тя поклати глава.

— Не ти, миличък.

Напусна верандата. Леката вълна на паника нямаше разумно основание. Нямаше какви чувства да пази, освен харесването и уважението. Не бе нужно да се отказва от секса с Лоугън, стига да можеше да държи главата си вдигната и да запази предишната си независимост. Това бе единственият разумен начин да…

Телефонът иззвъня.

Вой.

Очите на Лоугън се отвориха.

Трябва да бе Маги.

А Сара вече не беше до него.

Отметна чаршафа.

— Сара! Какво й е на Маги?

Никакъв отговор.

Смрази се.

— Господи! — Излезе тичешком от спалнята.

Нямаше я в дневната.

Верандата.

На верандата нямаше никого, освен Маги. Монти не бе там. Нито Сара. Вълчицата го изгледа враждебно, после повдигна глава и нададе още един скръбен вой.

Къде бе Сара, по дяволите?

„Не се паникьосвай. Може да е извела кучето на разходка“. Преди няколко дни се оплакваше, че не оставял Маги за достатъчно време, та да се занимава с ежедневната си физическа подготовка. Щеше да се облече и да иде да провери дали джипът е още там, а после да тръгне след тях.