Айрис Джоансен - Лицето на измамата

Джон сви рамене.

— Страхувам се, че ми е станало навик. — Извърна се. — Отивам да си приготвя багажа и да се обадя на някои от приятелите си в столицата. Не мога да оставя Куин да ме изпревари.

Изследователската лаборатория на Телър беше тъмна; светеше само част от долния етаж.

„Нещо много са се разбързали“ — помисли си Фиске. Работното време изтичаше в шест. Защо тогава имаше хора в един вечерта? И две коли на паркинга. Едната бе шевролет; знакът показваше, че е взет под наем.

Предчувстваше, че е улучил в десятката.

Отвори автоматично капака на багажника и излезе от колата. След това извади подслушвателното си устройство.

Няколко минути по-късно вече седеше отново на шофьорското място. Зачака да излязат.

4:05 часа сутринта

Ив стоеше край прозореца, когато колата с Джо и Гари спря на паркинга на мотела.

— Пристигнаха — заяви през рамо тя, за да уведоми Логан. И побърза да отвори. — Готово ли е?

— Готово. — Кеслер й подаде куфарчето. — Материалът от Милисънт Бабкок навежда на мисълта за роднинство. — Лицето му се озари от бляскава усмивка. — Слюнката на Чадборн, разбира се, съвпада напълно.

— Не съм се и съмнявала — усмихна се неуверено младата жена. — Как само щяхте да ме ругаете, ако не беше така.

— И с пълно право. Щеше да си ми изгубила безценно време.

— Обадих се и ти запазих апартамент във Форт Лодърдейл — обяви Логан и му подаде карта. — Нает е на името на Рей Уолинс. Оставаш там, докато ти се обадим, че вече е безопасно.

Гари се усмихна закачливо.

— Луксозен апартамент? С камериерка?

Джон се засмя.

— Може би. Не предизвиквай съдбата.

— Човек с моите умения и интелект заслужава лукс, който не би трябвало да се прахосва за еснафи като теб, Логан.

В отговор Логан му подаде един плик.

— В брой. Би трябвало да те направят доволен поне за няколко месеца.

— А, така вече е по-добре. — Кеслер пое плика и го пъхна в джоба на якето си. — Ще ми свърши работа, докато получа аванс за моя бестселър. — Погледна към Ив. — Може да ми потрябва помощник, правописът ми е ужасен. Току-виж ме убедиш да ти дам една стая в моя апартамент, ако ме помолиш както трябва, Дънкан.

— Аз също съм скарана с правописа.

— Предполагам, че това означава „не“. И по-добре, тъй като ти със сигурност би опитала да припишеш цялата заслуга на себе си.

Джо излезе от хотелската стая с багажа на Ив.

— Махаме се оттук, Ив. Ако тръгнем веднага, към девет бихме могли да стигнем до Лейниър.

Тя кимна, без да отделя очи от Гари.

— Благодаря ти. Беше прекрасен.

Той кимна.

— Великолепен.

— Веднага ли тръгваш?

— Хвърлям дрехите си в един куфар, мятам го във волвото си и потеглям. Пет минути.

— Ще почакаме.

— Дънкан, не е… — Не довърши мисълта си и сви рамене. — Упорита жена. — Изчезна в стаята си и се появи след няколко минути. Сложи куфара в автомобила си и се обърна към Ив. — Доволна ли си?

— Да. — Тя се приближи и го прегърна. — Благодаря!

— Наистина ставаш досадна, Дънкан.

Гари влезе във волвото и включи мотора.

— Готова ли си за тръгване? — попита я Логан. — Предполагам, че ще пътуваш с Куин, тъй като той вече натовари при себе си вещите ти. Ще ви следвам до Лейниър.

— Тръгваме веднага. — Джо седна на шофьорското място. — Готов ли ти е багажът?

— Всичко е в колата — отвърна Джон и тръгна към своя автомобил.

— Ив? — повика я Джо.

Тя кимна и отвори вратата от своята страна. Първото препятствие, получаването на доказателство, бе преодоляно. В куфарчето в ръката си държеше доклада за ДНК. Гари щеше да бъде в безопасност, също и майка й.

Слава Богу!

4:10 часа

Фиске извади слушалчиците от ушите си и набра номера на Лайза Чадборн.

— Бяха отседнали в мотел „Роудуей стоп“ в Бейнбридж. Проследих Кеслер и Джо Куин на връщане от центъра за изследване на ДНК. Логан и Дънкан също са тук. Всички обаче тръгват. Куин току-що постави куфара на Дънкан в колата си. Дънкан си взе довиждане с Кеслер. Той няма да пътува с тях. В момента дори излиза от паркинга.

— Ами Логан?

— Качва се на друг автомобил.

— Черепът обаче е в нея, нали?

— Откъде да знам? Не го носи под мишница като дамска чанта. Може да го е пъхнала в багажа. Но не е изключено да го е взел и Логан.

— Или да са го скрили някъде. Не си го виждал, така ли?

Тази кучка започваше да го дразни.

— Не.

— Не ги изпускай. Черепът ми е нужен.

— Каза ми го вече. Логан тръгва след Куин.