Айрис Джоансен - Лицето на измамата

— Ти не си плакал на рамото ми. — Никой никога не би и помислил, че на Логан му липсваше сила. — Крещя ми и ми разхвърли дрехите.

— Същата работа. Извинявай. Изгубих контрол. Няма да се повтори.

Тя също се надяваше, че няма да се повтори. Реакцията й на неговата мъка я бе изумила. Почти майчинска. Прегърна го с желанието да го люлее, докато агонията отмине. Беше искала да го утешава и да лекува душата му, да го прегръща и милва. Неговата уязвимост бе разрушила бариерите, които силата му никога не би могла даже да пропука.

— Прибери ми обратно дрехите и сме квит.

Младата жена се загледа през прозореца. Той вече не се нуждаеше от нея. Трябваше да издигне отново стената помежду им.

Усети погледа му върху себе си, но не се издаде. Продължи да се взира към слънцето, което слизаше зад дърветата.

Логан заговори отново едва когато паркира край мотела.

— Трябва да говоря с Кеслер. Кога го очакваш?

Ив погледна ръчния си часовник. Осем без петнайсет.

— Може вече да си е в стаята. Бяхме се уговорили да отида при него в осем и да поръчаме вечеря. — Направи физиономия. — „Буба Блу’с Барбекю.“ Гари каза, че си представял ресторанта с посипани по пода стърготини, с поставена в стъклена кутия гърмяща змия и извиващ горестно глас кънтри певец… О, по дяволите!

Очите й се насълзиха. Дотолкова се бе отдала на задачата да утешава Логан, че едва в този момент осъзна истински смъртта на Гил. Дали щеше да може за в бъдеще да чуе която и да било кънтри песен, без да се сети за него?

— Да. — Очите на Логан също блестяха. — Казах му, че това място ще му хареса. Че по радиото пускат единствено кънтри музика като… — Внезапно отвори вратата и излезе. — Трябва да отида в стаята си, за да си взема душ и да се преоблека. — Пресегна се към задната седалка и измъкна чантата с черепа. — Известно време аз ще бъда настойник на Бен. Ще се срещнем след двайсет минути в стаята на Кеслер.

Ив кимна вцепенено и тръгна към своята врата. Гил Прайс, олицетворението на хумора, нежността и неутолимата любов към живота. От всичко това не бе останало нищо. Смърт. Тя се бе приближила до Гил и го бе повалила. Кой беше следващият? Логан можеше да загине с Гил.

„Другата страна на монетата.“

Влезе в стаята си и поклати глава, като видя разхвърляните върху леглото дрехи. Щеше да подреди тази бъркотия и да се опита да…

Майната му!

Беше уплашена, разтревожена и смразена от ужас; усещаше как мракът настъпва. Все по-близо и по-близо. Не беше говорила с майка си от снощи. Трябваше да я чуе. Извади телефона от чантата си.

Никой не отговори.

Какво ставаше, по дяволите?

Набра отново номера.

Никакъв отговор.

„Другата страна на монетата.“

„Положението ти не е толкова непоклатимо, колкото си мислиш.“

Ръката й трепереше, докато набираше номера на стаята на Логан.

— Не мога да се свържа с мама. Не вдига телефона.

— Не се паникьосвай. Може да е…

— Не ми казвай да не се паникьосвам. Не мога да се свържа с нея.

— Това все още не значи нищо. Ще позвъня на Пилтън и ще видя какво става.

— Има ли вероятност да…

— Чакай да се обадя на Пилтън. Веднага след това ще се свържа с теб.

Затвори.

Всичко беше наред.

Фиске не я беше намерил.

Всичко беше наред.

Телефонът иззвъня.

Скочи да го вдигне.

— Тя е добре — заяви без предисловия Логан. — Говорих с нея. Двете с Маргарет точно сядаха да вечерят. Акумулаторът на телефона й се бил изтощил.

Жива и здрава. Заля я толкова силно облекчение, че й стана почти зле.

— Как е?

— Тревожи се за теб. Искало й се да ми счупи врата. Но иначе е добре.

Ив не бе способна да произнесе и дума в продължение на няколко секунди.

— Помниш ли кораба до Тимбукту, Логан?

— Да.

— Искам майка ми да замине с него.

— Веднага ще взема мерки. Ти ще тръгнеш ли с нея?

„Да, по дяволите. Само ме измъкни оттук.“

— Не. Ще се видим след петнайсет минути в стаята на Кеслер.

— Имам копие от доклада за ДНК — заяви Гари в мига, в който отвори вратата. — Къде е Куин с материалите за сравнение?

— Трябва да пристигне скоро. — Ив погледна към Логан, седнал на един стол в другия край на стаята. — Логан каза ли ти за Гил Прайс?

Кеслер кимна.

— Лошо.

— Много. Ти направи всичко, което можеше, Гари. Осигури ни доклада. За Бога, сега ще си тръгнеш ли?

— След като свърша. След като получа материалите от Куин.

— Повече нямаме нужда от теб. Джо може да отиде в лабораторията и да…

— Не, Дънкан — отвърна тихо, но твърдо Кеслер. — Ще довърша това, което съм започнал.