Айрис Джоансен - Лицето на измамата

— Къде?

— Не ме интересува. — Облегна се назад. — Стига да не е до някой кораб за Тимбукту.

— Не се надявай да си променя намерението.

— Няма да споря с теб, при положение че най-вероятно си го планирал през целия път от Вашингтон дотук. Само карай.

Джон се подчини. Мълча в продължение на половин час, когато най-сетне отвори уста, за да попита:

— Вече мога ли да обръщам?

— Не.

Тялото му все още беше кълбо от нерви и напрежение. Ив се питаше как да пробие защитната стена, която бе издигнал около себе си. Дали не с помощта на друг шок? Можеше да му каже за обаждането на Лайза Чадборн. Не, не беше уместно. Това щеше само да засили още повече решимостта му. Трябваше първо да му даде малко време, за да дойде на себе си.

Лайза се взираше в телефона.

„Вдигни го. Обади се. Вече изчака предостатъчно.“

„Няма да стане“ — беше казала Ив Дънкан.

Кошмарът продължаваше.

Лайза вдигна телефона.

Беше минал повече от час и слънчевите лъчи хвърляха дълги сенки, когато Логан отби от магистралата по някакъв черен третостепенен път.

— Няма да ходя по-нататък. Да приключваме.

— Ще ме изслушаш ли?

— Слушам.

Но очевидно бе решил твърдоглаво да не я чуе. Или се страхуваше от онова, което щеше да чуе.

Странна бе мисълта, че увереният и решителен Логан може да бъде уплашен.

— Помниш ли какво ми каза? Направи най-доброто, на което си способна, и след това продължи в същия дух? Бива те по големите приказки, Логан.

— Значи не прилагам онова, което проповядвам.

— Ти не си виновен за смъртта на Гил. Той беше голям човек и сам вземаше решенията си. Ти дори се опита да го разубедиш.

— Вече обсъждахме това.

— Не си отговорен и за мен. Няма да ти отстъпя това право. Аз единствена управлявам живота си. Ето защо не ми говори врели-некипели за това, как си щял да ме качиш на някакъв кораб и да ме изпратиш отвъд Монголия.

— Тимбукту.

— Където и да е. Преживяла съм какво ли не. Инвестирах прекалено много в живота си, за да го захвърля току-така. Разбираш ли какво имам предвид?

— Разбирам — отвърна той, без да я погледне.

— В такъв случай мисля, че можем да се връщаме в мотела.

Джон включи мотора.

— Това обаче не променя нищо. Предупреждавам те, ще намеря начин да те кача на някой кораб.

Ив поклати глава.

— Страдам от морска болест. Помня как се чувствах на връщане от остров Къмбърленд. Сякаш животът ми бе свършил. Струваше ми се несправедливо и тялото ми да ме наказва.

— Но Куин се погрижи за теб.

— Да, Джо винаги се грижи за мен.

— Чувала ли си се с него?

— Снощи. Добрал се е до писмо, съдържащо почти със сигурност слюнка от Чадборн, но има проблеми с вземането на материал от Милисънт Бабкок. Възнамеряваше да я проследи до местния кънтри клуб и да се опита да прибере чашата, от която е пила.

— Твоят решителен полицай е готов да открадне?

Очевидно като говореше, му ставаше по-добре. Мускулите на ръцете му вече не бяха така стегнати.

— Това не е кражба.

Реши да не споделя факта, че Джо се бе сдобил с писмото по съмнителен начин.

— Чела ли си „Клетниците“?

— Да. И виждам как Джо открадва един хляб, за да нахрани умиращо от глад дете.

Логан се усмихна криво.

— Твоят герой.

— Моят приятел.

Усмивката му изчезна.

— Извинявай, нямам право да критикувам Куин. Аз самият се провалих на полето на приятелството.

— Престани да се самобичуваш. Мисълта ти е замъглена. Кога си спал за последен път?

Джон сви рамене с безразличие.

— Ще се почувстваш по-добре, ако една нощ се наспиш както трябва.

— Така ли мислиш?

Ив се поколеба, после заяви без заобиколки:

— Вероятно не. Но ще мислиш по-ясно.

Той леко се усмихна.

— Споменавал ли съм някога колко харесвам бруталната ти откровеност?

— Няма да ти помогна, ако ти дам захаросано хапче. Само ще ми се изсмееш. Болката ти е позната. Знаеш, че с нея човек не може да се справи бързо. Просто трябва да продължиш да живееш с нея.

— Да, това е единственият начин. — Направи пауза. — Но не бих ти се изсмял, Ив. Никога. — Отдели едната си ръка от кормилото и я постави върху дланта й, отпусната на седалката. — Благодаря…

— За какво? — Направи неуспешен опит да се усмихне. — Че си спестих едно пътуване до Тимбукту ли?

— Не, това все още фигурира в плана. — Стисна ръката й, а след това бавно и сякаш неохотно я пусна. — Струва ми се, че завиждам на Куин.

— Защо?

— За много неща. — Присви мрачно устни. — Един мъж желае много повече да бъде покровител и утешител, отколкото той самият да получава тези неща. Подобен плач на рамото показва липса на сила.