Айрис Джоансен - Лицето на измамата

— Някои не са така лоялни като приятелите ти от полицейския участък. — Изучаваше лицето й. — Не ти харесва, че е изучавано досието ти, нали?

— Дяволски си прав.

— Не те виня. На мен също не би ми се понравило.

— И въпреки това го правиш?

— Необходимост. Трябва да знам с кого си имам работа.

— В такъв случай си пропилял на вятъра усилията си. Тъй като няма да си имаш работа с мен.

— Парите не те ли блазнят?

— Да не ме мислиш за побъркана? Разбира се, че ме блазнят. Израснах в мизерия. Но животът ми не се върти около тях. В последно време сама избирам с какво да се занимавам. Не желая твоята работа.

— Защо?

— Просто не ме интересува.

— Защото не е свързана с дете ли?

— Отчасти.

— Децата не са единствените жертви.

— Но никой не е така безпомощен като тях. — Направи пауза. — Твоят човек жертва ли е?

— Вероятно.

— Убийство?

Логан замълча за момент.

— Възможно е.

— И си дошъл да ме молиш да дойда с теб на мястото на убийството? Какво би ми попречило да се обадя в полицията и да им кажа, че си замесен?

Той се усмихна едва-едва.

— Ще отрека. Ще им кажа, че съм искал да огледаш костите на нацисткия военнопрестъпник, изровен неотдавна в Боливия. — Помълча няколко секунди. — А след това ще дръпна всички конци, които е необходимо, за да накарам твоите приятели от полицията в Атланта да изглеждат като глупци с престъпни намерения.

— Каза, че не би обвинил пратеника.

— Преди да си дам сметка колко би те смутила една такава работа. Лоялността е двустранна. Човек използва всяко оръжие, което му се предостави.

Внезапно младата жена си даде сметка, че той наистина щеше да го направи. През цялото време, докато разговаряха, я бе наблюдавал и бе претеглял всеки неин въпрос и отговор.

— Но аз нямам желание да го правя — продължи Логан. — Старая се да бъда възможно най-откровен с теб. Можех и да те излъжа.

— Пропуските да се спомене нещо също могат да бъдат лъжа, а ти не ми казваш почти нищо. — Погледна го право в очите. — Не ти вярвам. Мислиш ли, че ти си първият, който идва и иска да проверя някакъв скелет? Миналата година при мен се отби мистър Дамаро. Предложи ми много пари, за да отида във Флорида и да извая лицето на някакъв череп, който случайно попаднал у него. Каза, че му го бил изпратил някакъв приятел от Гвинея. Уж антропологическа находка. Обадих се в полицията в Атланта и се оказа, че мистър Дамаро бил всъщност Хуан Гамес, наркотрафикант от Маями. Брат му изчезнал преди две години. Подозирали, че е убит от някаква конкурентна организация. Черепът бил изпратен на Гамес като предупреждение.

— Затрогващо. Предполагам, че наркотрафикантите също не са лишени от чувства и семейна привързаност.

— Не смятам, че е смешно. Кажи го на децата, които стават зависими от хероина.

— Не споря. Уверявам те обаче, че аз нямам нищо общо с организираната престъпност. — Направи гримаса. — Е, от време на време участвам в залагания.

— Това трябва да ме обезоръжи ли?

— За да бъдеш обезоръжена, очевидно ще бъде нужно глобално споразумение. — Изправи се. — Моите десет минути изтичат и не бих желал да се натрапвам. Ще те оставя да размислиш.

— Вече съм размислила. Отговорът е „не“.

— Та ние едва започваме преговорите. Ако ти не желаеш да мислиш, ще помисля аз. Все трябва да има нещо, което бих могъл да ти предложа, за да решиш, че работата си заслужава. — Продължи да я наблюдава с присвити очи. — Нещо около мен не ти допада. Какво е то?

— Нищо. Освен факта, че притежаваш труп, за който Не желаеш никой да разбере.

— Освен теб. Много искам ти да разбереш повечко за него. — Поклати глава. — Не, има нещо друго. Кажи какво е то, за да ти го изясня.

— Лека нощ, мистър Логан.

— Е, ако не можеш да ме наричаш Джон, тогава поне се откажи от „мистър“. Със сигурност не искаш да демонстрираш уважение.

— Лека нощ, Логан.

— Лека нощ, Ив. — Спря пред поставката и се вгледа в черепа. — Знаеш ли, той започва да ми допада.

— Това е момиче.

Усмивката му изчезна.

— Съжалявам. Не беше смешно. Струва ми се, че всички реагираме различно и не винаги уместно на онова, в което се превръщаме след смъртта.

— Да, така е. Но понякога се срещаме с нея преждевременно. Манди не е имала дори дванайсет години.

— Манди ли? Знаеш коя е била?!

Нямаше намерение да го казва. Но нямаше никакво значение.

— Не. Просто обикновено им давам имена. Сега вече не се ли радваш, че ти отказах? Би ли искал ексцентричка като мен да работи върху твоя череп?