Айрис Джоансен - Лицето на измамата

— Е, не е като онзи наркотрафикант от Маями.

— Не звучи особено успокояващо. Извършвал ли е някога нещо престъпно?

— Поне на мен не ми е известно. Не и в Америка.

— Не е ли американски гражданин?

— Американски гражданин е, но докато изграждаше компанията си, прекара няколко години в Сингапур и Япония. Там подобряваше качеството на своите продукти и изучаваше пазарната стратегия.

— Изглежда е имало ефект. Шегувал ли се е, като ми каза, че вероятно е оставил някой-друг труп след себе си?

— Да. Не знаем обаче кой знае колко за годините, които е прекарал в чужбина. Хората, с които е контактувал, са дяволски трудни и упорити и на всичкото отгоре го уважават. Това говори ли ти нещо?

— Че трябва да внимавам.

— Правилно. Той се слави като изключително прям човек и хората, които работят при него, са му верни. Имай предвид обаче, че всичко това може би е само привидност.

— Можеш ли да ми намериш малко повечко информация?

— По-точно?

Каквото и да е. Дали напоследък не е правил нещо по-необичайно? Ще се поразровиш ли малко по-надълбоко заради мен?

— Дадено! Започвам веднага. — Направи пауза. — Но това няма да ти струва евтино. Обаждаш се на Даян още днес следобед и следващия уикенд идваш с нас на езерото.

— Нямам време да… — Младата жена въздъхна. — Добре.

— И без никакви кости в куфара!

— О’кей.

— Ще си прекараш добре.

— Винаги си прекарвам добре, когато съм с теб и Даян. Само дето не знам как ме търпите.

— Нарича се приятелство. Звучи ли ти познато?

— Да, Джо, благодаря!

— Че ще изкопая всичката мръсотия около Логан ли?

— Не. — Защото беше единственият, успял да я опази от лудостта, впила ноктите си в нея през онези изпълнени с ужас нощи, и заради всичките години на съвместна работа и приятелство. Изкашля се. — Благодаря ти, че си ми приятел.

— Е, като твой приятел бих те посъветвал да бъдеш изключително внимателна с мистър Логан.

— Това са много пари за децата, Джо…

— Той определено знае как да те манипулира.

— Не ме е манипулирал. Все още не съм решила. — Допи портокаловия си сок. — Трябва да се захващам за работа. Ще ми се обадиш ли, когато научиш нещо?

— Със сигурност.

Ив затвори телефона и изми чашата си.

„Кафе? Не, ще си го свари в лабораторията.“

През уикендите майка й обикновено идваше при нея между десет и единайсет сутринта и двете заедно пиеха кафе. Така приятно си почиваха.

Взе ключа от синята купичка върху кухненския плот, изтича по стълбите и се отправи към работното си място.

Трябваше да свърши с главата на Манди и да се заеме с пакета, който й бе изпратен миналата седмица от полицията в Ел Ей.

Логан щеше да й се обади или направо да дойде по някое време. Изобщо не се съмняваше в това. Но нямаше да получи отговор. Тя първо трябваше да научи повече за…

Вратата на лабораторията зееше.

Младата жена замръзна.

Беше сигурна, че снощи заключи. И ключът тази сутрин си беше в синята купа, където го пускаше винаги.

„Мама?“

Ключалката беше разбита. „Крадци?“

Побутна бавно вратата.

Кръв!

Навсякъде… По стените… По полиците… По бюрото…

Библиотеките бяха съборени на пода и като че ли насечени на парченца. Кушетката бе преобърната, стъклата на всички картини и снимки в рамки — изпочупени.

И кръвта…

Сърцето й заседна в гърлото.

„Мама? Дали не бе влязла в лабораторията и не бе изненадала крадеца?“

Спусна се напред.

— Боже мой! Том-Том!

Ив се завъртя на пети и видя майка си на прага. Заля я такова облекчение, че коленете й омекнаха.

Сандра гледаше към ъгъла.

— Кой би причинил подобно нещо на бедното коте?

Младата жена проследи погледа й и стомахът й се преобърна. Персийският котарак бе превърнат в кървава дрипа. Том-Том беше на съседката, но прекарваше доста време в техния двор, за да гони птиците, привлечени от орловите нокти.

— Мисис Добинс ще бъде безутешна. — Майка й влезе в лабораторията. — Този стар котарак й бе единственото на този свят. Защо би… — Погледът й попадна на пода край бюрото. — О, Ив, колко съжалявам! Всичкият ти труд…

Компютърът бе разбит и край него се търкаляше черепът на Манди, натрошен със същата методичност и жестокост, както и всичко останало.

Младата жена се отпусна на колене. Щеше да бъде истинско чудо да го сглоби отново.

Манди… Изгубена… Може би този път завинаги…

— Взето ли е нещо? — попита Сандра.

— Май не. — Дъщеря й затвори очи. „Манди…“ — Само са унищожили всичко.