Айрис Джоансен - Лицето на измамата

— О, аз ценя ексцентриците. Половината от хората ми в Сан Хосе са малко или повече извън нормата. — Приближи се до вратата. — Между другото, компютърът, който използваш, е на три години. Имаме нова версия, два пъти по-бърза. Ще ти я изпратя.

— Не, благодаря! Този си работи много добре.

— Никога не отказвай подкуп! — Отвори вратата. — И никога не си оставяй вратата отключена. Не се знае кой може да те чака вътре.

— Нощем заключвам. Всичко тук е застраховано, а аз знам как да се защитя.

Джон се усмихна.

— Сигурен съм, че знаеш. Ще ти се обадя.

— Казах ти, че…

Говореше си сама — той вече бе затворил вратата след себе си.

Въздъхна с облекчение. Макар изобщо да не се съмняваше, че съвсем скоро ще има новини от него. Никога досега не бе срещала човек, така решен да постигне целта си. Дори когато подходът му бе кадифено мек, стоманата прозираше отдолу. И преди бе имала вземане-даване с властимащи. От нея се искаше само твърдост и Джон Логан щеше да се обезкуражи и да я остави на мира рано или късно.

Изправи се и се приближи до поставката.

— Не е толкова умен, Манди. Дори не разбра, че си била момиче.

Телефонът върху бюрото иззвъня.

„Мама?“ Напоследък имаше проблеми със запалването на колата.

Не беше майка й.

— Спомних си нещо точно като се качих в автомобила — рече Логан. — Реших да го прибавя към първоначалното споразумение, за да размислиш и върху него.

— Изобщо не размишлявам по този въпрос.

— Петстотин хиляди за теб. Петстотин хиляди за фонд „Адам“ за изчезнали деца. Разбрах, че внасяш част от печалбите си в него. — Снижи глас. — Даваш ли си сметка колко деца ще бъдат върнати у дома при своите родители с тези пари?

Даваше си сметка. Не можеше да заложи по-добра примамка. „Боже мили, Макиавели сигурно е вземал уроци от него!“

— Всички тези деца. Нима не заслужават две седмици от твоето безценно време?

— Не и ако това означава да извърша нещо престъпно.

— Много неща изглеждат престъпни отстрани.

— Дрън-дрън.

— Ами ако кажа тържествено, че нямам нищо общо с каквато и да било нечестна игра?

— И защо да ти вярвам?

— Направи проверка. Нямам репутация на лъжец.

— Репутацията нищо не означава. Работила съм упорито за кариерата си. Няма да позволя сега всичко да отиде на вятъра.

Настана мълчание.

— Не мога да обещая, че от тази история няма да ти остане някой-друг белег, но ще направя всичко, което зависи от мен, за да те защитя.

— Аз мога да се защитавам. Но ти отказвам.

— Обаче се изкушаваш, нали?

Боже, как само се изкушаваше!

— Седемстотин хиляди за фонда.

— Не!

— Ще ти се обадя утре.

Затвори.

Дяволите да го вземат!

Ив остави слушалката. Мръсникът знаеше кой бутон да натисне. Ако всички тези пари отидеха за търсенето на изгубените, на онези, които може би все още бяха живи…

Нима не си заслужаваше да поеме риска, ако благодарение на него поне част от тях щяха да се върнат у дома? Погледът й политна към поставката. Манди може би бе избягала от къщи. Но ако бе имала възможността да се прибере, сега нямаше…

— Не трябва да го правя, Манди — прошепна младата жена. — Може да се окаже нещо много лошо. Никой не предлага един милион току-така. Трябва да му откажа!

Но Манди не можеше да й отговори. Мъртвите не отговаряха.

Логан се облегна на седалката, вперил поглед в малката, облицована с дърво, къща.

Дали това бе достатъчно?

Вероятно. Бе я изкушил. Тя страстно издирваше изгубени деца и той бе заложил на тази карта много изкусно.

„Що за човек трябва да бъдеш, за да го направиш?“ — помисли си уморено Джон.

Но трябваше да свърши на всяка цена тази работа. Ако тя не приемеше предложението му, утре щеше да увеличи сумата.

Оказа се по-трудна, отколкото бе предполагал. Непреклонна, умна и схватлива. Но си имаше своята ахилесова пета.

— Той току-що си тръгна — изрече по цифровия си телефон Фиске. — Да го последвам ли?

— Не, знаем къде е отседнал. Видя ли се с Ив Дънкан?

— Тя си беше вкъщи, а той остана повече от четири часа.

Тимуик изруга.

— Ще приеме!

— Мога да я спра — предложи Фиске.

— Не още. Тя има приятели в полицията. Не искам да привличаме вниманието.

— Майката?

— Може би. Това най-малкото ще ги забави. Остави ме да помисля. Стой там. Ще ти се обадя по-късно.

„Подплашен заек“ — помисли си с презрение Фиске. Усещаше нервността в гласа на Тимуик. Той все се колебаеше, вместо да действа направо. Човек трябва да реши какво точно му е нужно и после само да следва стъпките, които ще го отведат до резултата. Ако имаше властта и средствата на Тимуик, нищо нямаше да го спре.