Айрис Джоансен - Лицето на измамата

Но патриотите си оставаха често непредвидими. Дори опасни.

Тимуик желаеше да се отърве от Логан и ако действаше както трябва, Кен можеше да се възползва от това, за да се добере до губернаторския пост. Почти не се съмняваше, че Логан възнамерява да възложи на Ив Дънкан нещо от личен характер. Беше прекалено тайнствен и напрегнат. Тайните, свързани с останки от скелети, обикновено говореха за някаква вина. Убийство? Защо не. Логан беше живял доста бурно. Очевидно по някое време се бе спънал и си бе наранил някой от пръстите на крака.

Кен наистина се възхищаваше от Ив Дънкан. Винаги бе харесвал силните жени, които не се предава лесно. А сега, като помогнеше да се разправят с Логан, може би щеше да й направи услуга, защото той възнамеряваше да насочи характерната си безскрупулност към нея и тя можеше да бъде стъпкана.

Изсмя се на глас, тъй като си даде сметка, че оневинява предателството си с галантност. По дяволите, наистина беше добър адвокат.

Адвокатите обаче служеха на кралете, които живееха по тази алея. Самите адвокати не бяха крале.

А несъмнено беше хубаво да бъдеш крал.

— Красива си — рече Ив. — Къде ще ходите тази вечер?

— Ще се срещнем в ресторант „Антъни“. Храната там харесва на Рон. — Сандра се приведе към огледалото, за да прецени туша на миглите си. После оправи раменете на роклята си. — Да вървят по дяволите тези подплънки! Все се разместват.

— Махни ги.

— Не всички имаме широки рамене като теб.

— А на теб храната там харесва ли ти?

— Не, прекалено е изтънчена за моя вкус. Но може би човек се учи на тези неща. — Усмихна се на дъщеря си в огледалото. — Теб те бива по ученето.

— Храната в „Антъни“ ми допада, но все още с удоволствие си похапвам и в „Макдоналдс“, когато съм в настроение. — Подаде сакото на Сандра. — И съм готова да споря с всеки, който опита да ми каже, че не трябва да го правя.

— Рон не ми казва… — Майка й сви рамене. — Харесвам го. Той е от добро семейство от Шарлот. Не знам дали би ме разбрал, ако му разкажа как сме живели… Просто не знам.

— Искам да се запозная с него.

— Следващия път. Ти ще го заоглеждаш критично и аз ще се почувствам като някоя гимназистка, завела вкъщи първото си гадже.

Ив се изсмя и я прегърна.

— Просто искам да се уверя, че е достатъчно добър за теб.

— Виждаш ли? — Сандра се насочи към вратата. — Синдромът на първото гадже. Закъснявам. Довиждане.

Младата жена се приближи до прозореца и проследи с поглед майка си, докато изкарваше колата на заден ход. Не я беше виждала така развълнувана и щастлива от години.

Откакто Бони бе изчезнала от живота им.

Е, нямаше никакъв смисъл да гледа с копнеж през прозорците. Радваше се, че майка й изживява нова любов, но не би искала да е на нейно място. Не знаеше какво би могла да прави с един мъж. Не я биваше в краткотрайните връзки по за няколко нощи, а всичко друго изискваше обвързване, което тя не можеше да си позволи.

Излезе през задната врата и заслиза по кухненското стълбище. Орловите нокти бяха разцъфтели и уханието им я облъхна, докато вървеше по алеята към лабораторията. Ароматът винаги й се бе струвал по-силен привечер и рано сутрин. Бони обичаше много орловите нокти и вечно си късаше от мястото край оградата, където все имаше пчели. Какво ли не бе опитвала Ив, за да я спре, преди да я ужилят.

Усмихна се при този спомен. Беше й необходимо много време, докато се научи да отделя добрите спомени от лошите. В началото бе опитала да се предпази от болката, като изобщо не мисли за Бони. После обаче бе осъзнала, че това значеше да забрави изобщо дъщеря си и цялата радост, която тя бе донесла в техния живот. А Бони заслужаваше нещо повече от…

— Мис Дънкан?

Настръхна и се завъртя на пети.

— Съжалявам, не исках да ви изплаша. Аз съм Джон Логан. Може ли да поговоря с вас?

Джон Логан? Дори и да не се бе представил, щеше да го познае. Този калифорнийски тен не може да се сбърка, помисли си с горчива ирония тя. Сивият костюм на „Армани“ и обувките на „Гучи“ бяха съвсем не на място в малкия й заден двор. Заприлича й на паун.

— Не сте ме изплашили. Изненадахте ме.

— Позвъних. — Усмихна се и приближи. По тялото му нямаше и грам тлъстина и от него се излъчваше увереност и чар. Никога не бе харесвала чаровните мъже; чарът можеше да скрие прекалено много неща. — Предполагам, че не сте ме чули.

Внезапно я обзе желание да поразклати малко самоувереността му.

— Винаги ли бракониерствате, мистър Логан?