Айрис Джоансен: Лицето на измамата

— Още петнайсет минути?

— Май ще ти ги позволя, но нито секунда повече. Ще се ослушвам да чуя затварянето на вратата към стаята ти. — Направи пауза и добави смутено: — Утре вечер няма да се прибера веднага след работа. Ще вечерям навън.

Младата жена вдигна изненадано поглед.

— С кого?

— С Рон Фицджералд. Казвала съм ти за него. Работи в кабинета на областния прокурор. Харесвам го. — Тонът й стана почти предизвикателен. — Той ме кара да се смея.

— Би ми било приятно да се запозная с него.

— Аз не съм като теб. Много отдавна не съм излизала с мъж, а имам нужда от това. Не съм монахиня. За Бога, та аз нямам дори петдесет. Животът ми не може да спре само защото…

— Казвала ли съм някога да си стоиш вкъщи? Имаш право да ходиш където си искаш.

— Чувствам се виновна. — Сандра се намръщи. — Можеше да направиш нещата по-лесни за мен, ако не беше толкова строга и неумолима към себе си. Ти се държиш като монахиня!

Боже, как й се искаше майка й да не се бе впускала в това точно тази нощ. Беше прекалено уморена. Нямаше сили за подобни излияния.

— Не са ми липсвали връзки.

— Все за по две седмици и после пак твоята работа!

— Майко!

— О’кей, о’кей. Просто си мисля, че е крайно време да заживееш отново нормално.

— Онова, което е нормално за един, не винаги е нормално за другите. — Погледна екрана на компютъра. — А сега върви и ме остави да си довърша работата. Утре непременно ми кажи как е минала вечерята.

— За да живееш чрез другите ли? — попита язвително Сандра. — Може да ти кажа, а може и да не ти кажа.

— Ще ми кажеш.

Майка й въздъхна.

— Лека нощ, Ив.

— Лека нощ, мамо.

Ив се облегна на стола. Трябваше да забележи, че майка й е все по-неудовлетворена и нещастна, а емоционалната нестабилност крие опасности за един някогашен наркоман. Но, дявол да го вземе, майка й не бе докосвала наркотик от втория рожден ден на Бони! Още един от подаръците, които бе донесло момиченцето с появата си в живота им.

Вероятно сега преувеличаваше проблема. Детството и юношеството с майка-наркоманка я бяха направили безкрайно подозрителна. Неудовлетвореността беше характерна за Сандра. И здравословна. Най-доброто, което можеше да й се случи, бе една стабилна връзка.

Реши, че трябва да остави майка си да й се отдаде, но да я следи отблизо.

Хвана се, че вече се взира невиждащо в екрана на компютъра. Беше работила достатъчно. Нямаше почти никакво съмнение, че черепът принадлежеше на Боби Старнс.

Тогава забеляза знака на компанията „Логан“. Странно как човек до един момент не обръща внимание на подобни неща. Защо, по дяволите, е разпитвал за нея? Вероятно не е бил той. Сигурно бе станала някаква грешка. Тя и Логан се намираха на двата полюса.

Изправи се и раздвижи схванатите си рамене. Трябваше да опакова черепа на Боби, да го занесе заедно с отчета в къщата и да ги изпрати на следващата сутрин. Не обичаше в лабораторията й да има повече от един череп. Джо й се присмиваше, но тя чувстваше, че така не може да се съсредоточи. Затова утре щеше да изпрати Боби Старнс и доклада в Чикаго, а вдругиден родителите му щяха да знаят, че синът им вече се е прибрал у дома и вече не е един от изгубените.

„Приеми го, Ив.“

Майка й не разбираше, че търсенето на Бони така бе вплетено в тъканта на нейния живот, че тя изобщо не можеше да определи коя нишка беше Бони и коя — останалите изгубени. Това вероятно я правеше безкрайно по-нестабилна от Сандра.

Ив прекоси стаята и застана пред новия череп.

— Какво ли се е случило с теб? — прошепна тя, измъкна етикетчето с номера и го захвърли върху работния си стол. — Злополука? Убийство?

Надяваше се, че не е било убийство. Много я болеше при мисълта за ужаса, който бе преживяло детето преди смъртта си.

Смъртта на дете.

Някой бе люлял това момиче като бебе, бе го наблюдавал как прави първите си стъпки. Дано да е получила обич и радост, преди да свърши в онази дупка в гората.

Докосна леко скулата.

— Не знам коя си. Имаш ли нещо против да те наричам Манди? Това име винаги ми е харесвало.

Божичко, ето че вече разговаряше с черепи, а се притесняваше за психическото здраве на майка си. Винаги обаче й се бе струвало непочтително да се отнася към черепите безлично. Това момиче бе живяло, бе се смяло и бе обичало.

— Търпение, Манди — прошепна Ив. — Утре ще направя измерванията и скоро ще започна да вая. Ще те открия. Ще те отведа у дома.

Монтерей, Калифорния

— Сигурен ли си, че тя е най-добрият избор? — Джон Логан бе приковал поглед в екрана, върху който се разиграваше сцената пред затвора. — Не изглежда стабилна. Имам си предостатъчно проблеми, за да се разправям с жена със слаби ангели.