Айрис Джоансен: Лицето на измамата

— Изглеждаш ужасно. Вече е почти полунощ. Никога ли не спиш?

Ив вдигна поглед от компютъра и видя Джо Куин, облегнат на вратата.

— Разбира се, че спя. — Свали очилата и потърка очи. — Една нощ работа до по-късно не прави от никого работохолик. Просто трябва да проверя тези мерки, преди да…

— Знам, знам. — Джо влезе в лабораторията и се отпусна на стола до бюрото. — Даян каза, че не си отишла на срещата днес.

Младата жена кимна виновно. Вече за трети път този месец отлагаше уговорките си със съпругата на Джо.

— Обясних й, че в полицейския участък бързат с резултатите. Родителите на Боби Старнс чакат.

— Съвпадат ли?

— Достатъчно са близки. Бях почти сигурна, още преди да започна да сравнявам. От черепа липсваха няколко зъба, но останалите потвърдиха очакванията.

— Защо тогава им беше нужна ти?

— Родителите й не искаха да повярват. Аз бях последната им надежда. А на мен ми е добре известно какво значи да се надяваш. Но щом видят как чертите на Боби съвпадат с очертанията на черепа, ще разберат, че всичко е свършило. Ще приемат факта, че детето им е мъртво и случаят ще бъде приключен.

Хвърли поглед към образа върху екрана на компютъра. От чикагската полиция й бяха дали един череп и снимка на седемгодишния Боби. С подходящата апаратура тя бе наложила лицето на детето върху черепа. Съвпаднаха почти съвършено. А Боби изглеждаше толкова жив и сладък на снимката…

„Те всичките могат да ти разкъсат сърцето“ — помисли си уморено Ив.

— Към къщи ли си?

— Тъй вярно!

— И просто се отби да ми се накараш?

— Смятам, че това е едно от основните задължения в живота ми.

— Лъжец! — Погледът й попадна върху черната кожена чанта в ръката му. — Това за мен ли е?

— Открихме някакъв скелет в гората в Северен Гуинет. Дъждът го е изровил. Животните са го намерили, така че не е останало кой знае какво, но черепът е непокътнат. — Отвори шумно куфара. — На малко момиче е, Ив.

Винаги й казваше направо, ако ставаше дума за момиче. Вероятно мислеше, че така я предпазва от емоционално натоварване.

Младата жена пое внимателно черепа и го заоглежда.

— Не е толкова малка. Най-вероятно на единайсет-дванайсет години. — Посочи леката пукнатина на горната челюст. — Престояла е на студа поне една зима. — Докосна нежно широкото отверстие на носа. — Негърка.

— Това ще помогне. — Джо направи гримаса. — Но не кой знае колко. Нямаме абсолютно никаква представа коя може да е тя. Не разполагаме със снимки за съпоставка. Знаеш ли колко много момичета бягат от къщи? Ако е от някой бедняшки квартал, може даже да не са сигнализирали, че е изчезнала. Родителите там обикновено са по-загрижени за поркането и дрогата, отколкото да държат под око своите… — Тръсна глава. — Извинявай. Забравих. Отворя ли уста, все изпадам в неудобно положение.

— Вече ти е станало навик, Джо.

— Само когато съм с теб. Тогава свалям гарда.

— Поласкана ли трябва да се чувствам? — Набърчи замислено чело, докато изучаваше съсредоточено черепа. — Знаеш, че мама от години вече не е помирисвала дрога. А и не се срамувам, че съм отраснала в бедняшки квартал. Може би нямаше да преживея случилото се, ако не бях закалена от дете.

— Щеше да го преживееш.

Тя не беше толкова сигурна. Прекалено близко до дъното бе стигнала, за да смята, че оцеляването й, и психическо, и физическо, бе гарантирано.

— Искаш ли кафе? Ние, децата от копторите, правим страхотен буламач.

Той трепна.

— Уф! Казах, че съжалявам.

Ив се усмихна.

— Реших просто да те накажа малко. Заслужаваш си го, след като правиш подобни обобщения. Кафе?

— Не, трябва да се прибирам при Даян. — Изправи се. — Не е нужно да бързаш с нея. И без това е била заровена толкова дълго. Даже не знаем кого търсим.

— Няма да бързам. Ще работя по нея нощем.

— Да, ти разполагаш с много време. — Погледна към купчината учебници върху масата. — Майка ти каза, че сега си учела физическа антропология.

— Задочно. Нямам кога да ходя на лекции.

— За Бога, защо сега пък антропология? Другото не ти ли стига?

— Реших, че може да ми бъде от полза. Все още не знам много неща.

— Но ти само работиш! Графикът ти е претоварен за месеци напред!

— Вината не е моя. — Младата жена направи физиономия. — Нямаше да стане така, ако вашият човек не бе споменал за мен пред „60 минути“. Не можеше ли просто да си държи устата затворена? И без това бях достатъчно заета.

— Е, все пак не забравяй кои са ти приятели. — Джо тръгна към вратата. — Не отивай в някой надут колеж.