Айрис Джоансен - Лицето на измамата

— Точно ти ли ми го казваш? При положение че си завършил в Харвард?

— Това бе преди цяла вечност. Вече съм добро старо момче от южните щати. Последвай примера ми и стой там, където ти е мястото.

— Нямам намерение да ходя никъде. — Ив се изправи и постави черепа върху полицата над работното си място. — Идния вторник ще изляза да обядвам с Даян. Ако е съгласна изобщо да се уговаря повече с мен. Ще я помолиш ли от мое име?

— Ти я помоли. Аз няма да се меся повече. Имам си достатъчно проблеми. Не й е лесно да бъде съпруга на ченге. — Спря край вратата. — Лягай си, Ив. Те са мъртви. Няма да им навредиш с нищо, ако си позволиш малко сън.

— Държиш се така, сякаш съм някоя невротичка. Просто не е професионално да не си гледаш работата.

— Разбира се. — Младият мъж се поколеба. — Джон Логан да се е свързвал с теб?

— Кой?

— Логан. Милиардерът, който гони по петите Бил Гейтс. Напоследък все го споменават в новините заради фондовете на републиканците, които създава в Холивуд.

Ив сви рамене.

— Знаеш, че не следя новините и нямам почти никаква представа какво става. — Все пак си спомни, че миналата седмица бе видяла снимка на Логан, може би в „Съндей“. Беше към края на трийсетте или началото на четирийсетте, с калифорнийски тен и много къса коса, сякаш леко посипана със сребрист прах на слепоочията. Усмихваше се на някаква руса кинозвезда. Шарън Стоун ли беше? Не помнеше. — Е, от мен не е искал пари. И няма да му дам, дори да поиска. Винаги гласувам за независимите. — Хвърли поглед към компютъра си. — Този тук е „Логан“. Наистина прави добри компютри. Защо?

— Разпитвал е за теб.

— Какво?

— Чрез един доста високопоставен адвокат от Западното крайбрежие — Кен Новак. Когато колегите от полицията ми го казаха, направих някои проучвания и вече съм почти сигурен, че зад това стои Логан.

— Не мисля. Няма никакъв смисъл.

— Защо? И преди си участвала в частни разследвания.

Джо се усмихна широко. — Човек с неговото положение сигурно е оставил пътека от трупове по пътя към върха. Може да е забравил къде е погребал някой от тях.

— Много смешно. — Младата жена разтри уморено врата си. — Адвокатът му получил ли е търсената информация?

— Какво, по дяволите, си мислиш? Ние знаем как да защитаваме хората си. Кажи ми, ако се добере до непубликувания ти в телефонния указател номер и започне да ти досажда. Доскоро.

И той затвори вратата след себе си.

Без съмнение, Джо щеше да я пази така, както бе правил винаги. Никой не можеше да се сравни с него. Той се бе променил. Времето бе заличило у него всяка следа от момчешки чар. Малко след екзекуцията на Фрейзър бе напуснал ФБР и се бе присъединил към полицията в Атланта. Сега беше детектив с чин лейтенант. Никога не й бе обяснявал защо бе постъпил точно така. Версията, че вече не издържал на напрежението във ФБР, не я бе удовлетворила. Но Джо беше от хората, които не обичат да споделят, затова и тя не настоя за повече. Знаеше само, че винаги може да разчита на него.

Дори през онази нощ в затвора, когато се бе чувствала по-самотна от всякога.

Не искаше да мисли за тази нощ. Отчаянието и болката бяха все още съвсем живи, като че ли…

„В такъв случай мисли за това.“ Беше разбрала, че единственият начин да преживее болката е, да я посрещне лице в лице.

Фрейзър беше мъртъв.

Бони — изгубена.

Затвори очи и се остави на агонията. Когато я поотпусна, отвори очи и се приближи до компютъра. Работата винаги й бе помагала. Бони може и да бе изгубена, можеше никога да не я намерят, но имаше и други…

— С нов ли си се сдобила? — Сандра Дънкан стоеше на прага по пижама и с любимия си яркорозов пеньоар. Беше вперила поглед в черепа. — Стори ми се, че чух някой да кара по алеята. Все се надявах, че Джо ще те остави на мира.

— Не искам да ме оставят на мира. Няма проблеми. Работата не е спешна. Връщай се в леглото, мамо.

— Ти също трябва да си лягаш. — Сандра се приближи до черепа. — Това малко момиченце ли е?

— Единайсет-дванайсетгодишно.

Майка й помълча известно време.

— Никога няма да я намериш. Бони вече я няма. Приеми го.

— Приела съм го. Просто си върша работата.

— Дрън-дрън.

Ив се усмихна.

— Лягай си.

— Да ти приготвя нещо за хапване?

— Прекалено уважавам храносмилателната си система, за да ти позволя да я разстройваш.

Сандра направи физиономия.

— Някои хора не са създадени да готвят.

— Затова пък имаш други таланти.

Майка й кимна.

— Бива ме да се заяждам дяволски добре. Ще си легнеш ли?