Айрис Джоансен - Лицето на измамата

Сарказмът й не го засегна.

— Само когато наистина искам да се видя с някого. Може ли да поговорим? — Погледът му се премести към вратата на лабораторията. — Тук работите, нали? Бих искал да видя това местенце.

— Откъде знаете, че работя тук?

— Не от вашите приятели от полицията в Атланта. Разбрах, че пазят ревниво вашето усамотение. — Тръгна пред нея, застана до вратата и се усмихна. — Моля ви!

Очевидно бе свикнал моментално да се съгласяват с него и това я изпълни отново с досада.

— Не!

Усмивката му избледня.

— Имам предложение за вас.

— Знам. Защо иначе щяхте да дойдете? Аз обаче съм прекалено заета. Първо трябваше да се обадите по телефона.

— Исках да ви видя лично. — Погледна към лабораторията. — По-добре да влезем вътре и да поговорим.

— Защо?

— Така ще разбера някои неща за вас, които ми е нужно да знам.

Ив се взря невярващо в него.

— Аз не кандидатствам за място в някоя от вашите компании, мистър Логан, и не е нужно да бъда подлагана на каквито и да било проверки. Мисля, че е време да си вървите.

— Дайте ми десет минути.

— Не, имам си работа. Довиждане, мистър Логан.

— Джон.

— Довиждане, мистър Логан.

Той поклати глава.

— Оставам!

Младата жена настръхна.

— Как ли пък не!

Джон се облегна на стената.

— Добре, вършете си работата. Аз ще изчакам.

— Не ставайте смешен! Вероятно ще работя до полунощ.

— В такъв случай ще разговаряме след полунощ.

В поведението му нямаше вече и следа от предишния чар. Беше леденостуден, непреклонен и решителен.

Ив отвори вратата.

— Вървете си!

— След като говорим. За вас би било много по-лесно просто да направите това, което искам.

— Не си падам по лесните неща.

Затвори вратата и запали осветлението. Не й допадаше да бъде принуждавана да направи нещо от човек, който си мисли, че притежава целия свят. Вярно, че преигра, но той бе нахлул в нейната територия.

Нека си стои навън цяла нощ, ако иска!

В единайсет и трийсет и пет Ив отвори рязко вратата.

— Влизай — отсече лаконично тя. — Не искам да си вън, когато се прибере майка ми. Може да я изплашиш. Десет минути!

— Благодаря — отвърна тихо той. — Ценя жеста ти.

Не усети сарказъм в тона му.

— Надявах се да се откажеш до това време.

— Не се отказвам, ако наистина се нуждая от нещо. Изненадан съм обаче, че не си се обадила на твоите приятели от полицията да ме изхвърлят.

— Ти си силен човек. Вероятно с връзки. Не искам да замесвам приятелите си.

— Аз никога не хвърлям вината върху пратеника. — Огледа лабораторията. — Тук е доста просторно. Отвън изглежда по-малко.

— Преди да стане гараж, е било станция за екипажите. Тази част от града е много стара.

— Не е това, което очаквах. — Погледът му обходи кушетката на бежови и ръждиви линии, саксиите по прозорците и поставените в рамки снимки на майка й и на Бони. — Изглежда… топло.

— Мразя студените, стерилни лаборатории. Казвай!

— Какво е това? — Логан тръгна към ъгъла. — Видеокамери?

— Нужни са за съпоставките.

— Интересно. — Вниманието му бе привлечено от черепа на Манди. — Като във филм за вуду с тези стрелички, забити в него.

— Така отбелязвам различията в дебелината на кожата.

— Трябва ли да го направиш, преди да…

— Да?

Логан се върна и седна до бюрото.

— Бих искал да те наема, за да идентифицираш един череп.

Ив поклати глава.

— Единственият сигурен начин за идентифициране са зъбните характеристики и ДНК.

— И оригинал за съпоставка. И тук е проблемът.

— Защо? За дете ли става дума?

— За мъж.

— И ти нямаш представа кой е той?

— Имам.

— Но няма да ми кажеш, така ли?

Логан поклати глава.

— Имаш ли негови снимки?

— Да, но няма да ти ги покажа. Искам да започнеш на чисто.

— Къде са открити костите?

— Мериленд… струва ми се.

— Не си ли сигурен?

— Още не. — Усмихна се. — Всъщност те още не са открити.

Очите й се разшириха.

— Какво тогава правиш тук?

— Имам нужда от теб на самото място. Искам да бъдеш с мен. Ще трябва да действаме веднага след откриването на скелета.

— И от мен се очаква да си зарежа работата и да тръгна за Мериленд?

— Да — отвърна спокойно той.

— Дрън-дрън!

— Петстотин хиляди долара. За две седмици работа.

— Какво?!

— Както сама отбеляза, времето ти е ценно. Разбрах, че си наела тази къща. Можеш да я купиш и пак ще ти останат. Само трябва да ми отделиш две седмици.

— Откъде знаеш, че съм наела къщата?