Айрис Джоансен - Лицето на измамата

— Вандали? Но децата наоколо са толкова мили. Те не биха…

— Не! — Ив отвори очи. — Ще се обадиш ли на Джо, мамо? Помоли го да дойде веднага. — Погледна към котарака и очите й се напълниха със сълзи. Той беше почти деветнайсетгодишен и не заслужаваше такава смърт. — И донеси една кутия. И чаршаф. Докато чакаме, ще отнесем Том-Том на мисис Добинс и ще й помогнем да го погребе. Ще й кажем, че го е блъснала кола.

Майка й побърза да излезе.

„Безумен дивак!“

Съсипията бе наистина дивашка, но не беше нито безумна, нито случайна, а съвсем системна и методична. Извършителят, който и да беше той, бе искал да я шокира и нарани.

Ив погали нежно едно парче от черепа на Манди. Насилието бе настигнало това момиче дори и в смъртта.

Събра внимателно парчетата, но нямаше къде да ги сложи. Поставката също бе разбита. Най-накрая ги нареди върху окървавеното бюро.

Защо обаче черепът се намираше в тази част на стаята, запита се внезапно Ив. Вандалът явно умишлено го бе преместил тук, преди да го разбие. Но защо?

В този момент забеляза капещата от горното чекмедже на бюрото й кръв и всички мисли излетяха от главата й.

О, Божичко, още!

Страхуваше се да отвори чекмеджето.

Но го направи.

Изпищя. Отскочи назад.

Вътре имаше цяло езеро кръв, сред което плуваше мъртъв плъх.

Затвори го с трясък.

— Ето кутията и чаршафа. — Майка й се бе повърнала. — Искаш ли аз да се оправя с това?

Ив поклати глава. Сандра изглеждаше не по-малко погнусена.

— Остави на мен. Джо ще дойде ли?

— Тръгва веднага.

Младата жена взе чаршафа, събра сили и се отправи към котарака.

„Всичко е наред, Том-Том. Ей сега ще те отведем у дома.“

Два часа по-късно Джо я срещна на стълбите пред лабораторията. Хвърли й един поглед и й подаде носната си кърпа.

— Изцапала си си бузата.

— Току-що погребахме Том-Том. — Ив избърса следите от сълзи по лицето си. — Мама е все още с мисис Добинс. Тя обичаше много тази котка. Беше й като дете.

— Бих убил този, който направи нещо на моето куче. — Младият мъж поклати глава. — Не намерихме отпечатъци. Вероятно е носил ръкавици. Открихме следи от стъпки в кръвта. Големи са. Вероятно са на мъж. Липсва ли нещо?

— Аз поне не забелязах.

— Това не ми харесва. — Джо погледна отново през рамо към хаоса в лабораторията. — Някой доста се е постарал. Грозна картинка. И не ми се струва случайно.

— Явно някой е искал да ми причини болка.

— Някое от съседските хлапета?

— Аз лично не подозирам никое от тях. Извършено е прекалено хладнокръвно и премерено.

— Обади ли се на застрахователната компания?

— Не още.

— По-добре го направи веднага.

Ив кимна. Предишния ден беше казала на Логан, че не се страхува да остави отключена лабораторията. Не беше и предполагала, че е възможно да се случи подобно нещо.

— Гади ми се, Джо.

— Знам. — Взе ръката й и я стисна успокояващо. — Ще поставя денонощна охрана на къщата. Какво ще кажеш двете с майка ти да дойдете у нас за няколко дена?

Ив поклати глава.

— О’кей. — Приятелят й се поколеба. — Трябва да се връщам в участъка. Искам да проверя дали напоследък насам са ставали подобни ужасии. Ще можеш ли да останеш сама?

— Да. Благодаря, че дойде, Джо.

— Ще ми се да можех да направя нещо повече. Ще разпитаме съседите.

— Но без мисис Добинс. Не изпращай хора при нея.

— Добре. Ако ти потрябвам, просто се обади.

Ив го изпрати с поглед, а след това се обърна отново към лабораторията. Не искаше да влиза вътре. Не искаше да вижда отново цялото това насилие.

Но трябваше. Трябваше да се увери, че не липсва нищо, и след това да се обади в застрахователната компания. Събра сили и влезе. Кръвта отново й подейства като удар.

Мъртви котки. Заклани плъхове. И толкова много кръв…

Не!

Хукна към вратата и се облегна на нея. Студено. Беше й много студено. Обгърна тялото си с ръце в отчаян опит да се пребори с ледените тръпки.

— Отвън видях паркирана полицейска кола. Добре ли си?

Вдигна очи. Логан стоеше на няколко крачки от нея.

— Върви си!

— Какво е станало?

— Върви си!

Той надникна през вратата.

— Случило ли се е нещо?

— Да.

— Дай да видя! — Мина покрай нея, влезе в лабораторията и след няколко минути отново застана до нея. — Отвратително!

— Убили са котарака на съседката. И са натрошили Манди.

— Видях счупените кости върху бюрото. — Замълча за момент. — Там ли ги намери?

Тя поклати глава.

— На пода.

— Но на теб и майка ти не са направили нищо, нали?